През Вселената

57 Ейми

Младши изглежда много тайнствен, докато вървим по пътя, който ни отдалечава от Болницата. Не иска да ми каже нищо и предполагам, че точно това оправя настроението ми. Той е като малко дете, нетърпеливо да покаже на приятелчето си новата играчка. Което е достатъчно, за да ме накара да забравя за странното мъгляво усещане, в което прекарах изминалия ден.

Една двойка, седнала на пейка до брега на езерото, ни маха с ръка, докато минаваме. Лицето на жената е възбудено. Тя се обляга върху гърдите на мъжа с изражение на пълно блаженство. Дясната й ръка е обвита около корема й, а ръката на мъжа я е прегърнала.

Жената навежда глава и тогава разбирам, че тя говори на нероденото си бебе, а не на мъжа, на когото се е облегнала.

— А зад звездите имаше ивици светлина, които сякаш ги следваха и те грееха надолу към нас и към теб.

— Старши ми каза, че не е било заради мен — казва тихо Младши, след като гласовете на двойката замират в далечината.

Поглеждам го недоумяващо.

— Екранът със звездите в Голямата зала. Така ми каза Старши, когато разбрах, че не са истински звезди, а само светещи крушки. — Той поглежда встрани от мен и произнася едва чуто — Бе в деня, когато ти се събуди.

Думите му увисват във въздуха между нас. И на двамата ни се струва, че е било преди много време.

Младши маха с ръка по посока на щастливата двойка на брега.

— Старши каза, че фалшивите звезди са за тях.

— О, разбирам.

Типично за Старши да иска да контролира дори и звездите. Използва ги, за да манипулира хората на кораба, та когато им се кажеше, че няма да са живи, когато дойде време за приземяване върху планетата, поне ще са имали шанса да зърнат блясъка на звездите, за да има какво да разказват на децата си. Поглеждам назад към жената, седнала на брега, хванала нежно с две ръце корема си, разказваща шепнешком на своето неродено дете за звездите, които са видели.

— Това е жестоко — възмущавам се аз, — да събуждаш неосъществими мечти, като им покажеш външния свят, и после да им ги отнемеш.

Младши поклаща глава.

— Не е точно така. Той им дава една история, която да разказват на децата си. Това е начинът, по който се предава надеждата.

Поглеждам втренчено Младши.

— Ти сякаш си съгласен със Старши, нали?

— Донякъде.

Иска ми се да споря. Старши е като някакво разглезено дете, което хвърля наоколо играчките си. В търсене на причина, за да ни пречупи, или за някакъв знак, че не сме склонни да играем по гайдата му. Винаги нащрек, с очи, които ми напомнят тези на Лут. Младши е склонен да приема, че Старши помага на хората, а всъщност той изопачава истината така, че на никого да не му пука за тази малка подробност, че всички ние ще бъдем мъртви или ужасно стари, преди да се приземим на новата планета. Но преди да успея да кажа нещо, Младши обявява:

— Пристигнахме!

Толкова е горд със себе си, че сърце не ми дава да му кажа, че и преди съм била в Архивната зала. Но пък последния път, когато бях тук, бях цялата в кал и сълзи. Сещам се за мъжа, който ми помогна тогава, Орион. Благодарение на неговата доброта не откачих.

Единият от люлеещите се столове на верандата лекичко се полюлява, сякаш някой току-що е станал. Като се изключи това, наоколо няма друг признак за живот. Младши посяга, за да ми отвори вратата. Забелязвам нечии очи и се усмихвам, очаквайки Орион, но вместо това нарисуваното лице на Младши ме гледа от тухлената стена.

— О! — възкликвам аз и се навеждам напред, за да разгледам новия портрет при вратата. Лицето на Младши беше заменило намусеното лице на Старши.

— Даа.

Младши изглежда смутен.

Първата ми мисъл е, че ще се перчи с рисунката — така би постъпил Джейсън, но виждам, че по-скоро би предпочел да не съм я забелязала.

— Ела вътре — казва Младши.

Архивната зала е празна, тиха и тъмна. Младши ми показва големия макет на Земята и кораба, които видях предишния път. Преструвам се, че внимавам, но ме разсейват сменящите се изображения върху стените. Когато бях тук с Орион, не ги бях забелязала, защото бяха изключени.

— Стенни таблети — казва Младши, като забелязва какво гледам. — Ето това е създадено на „Благословеният“, докато ти спеше.

Той ми се ухилва, но не му обръщам внимание. Хипнотизирана съм от картините, които се сменят пред очите ми: схема как действат безжичните приемници, друга за гравитационните тръби. Изкуство: различавам няколко от работите на Харли, но има и още — скулптури, грънчарство, чертежи, ръчно шити кувертюри. Един от компютрите показва списък с различни заглавия и щом Младши докосва екрана, преддверието на залата се изпълва с музика.

За първи път, откакто съм се събудила, имам усещането, че бих могла да се науча да обичам това място. Дори и при най-голямо въображение то не е Земята, но тук виждам изкуство, изобретения и живот, за които Земята никога няма да узнае.

И всичко това се бе случило, докато съм сънувала кошмари, а над мен са минавали краката на поколение след поколение. И те не са знаели за мен, така както и аз за тях.

— Странно — обажда се Младши, който почуква с кокалчетата си по големия екран на стената.

— Какво?

— Изображението не иска да се смени.

Не бих могла да отгатна какво е показано, ако не беше надписът най-отгоре: прототип на бърз реактор на оловна основа. Не че името ми помага. Все още не знам какво означава то.

— Блокирало е — казва Младши. — Я да видя дали няма да успея…

Той отива до една от черните кутии на стената и прокарва палеца си пред скенера.

Разрешен достъп Старши/Младши изчуруликва компютърът.

Около нас картините не престават да се сменят. Изображения от Земята се смесват с тези от „Благословеният“. Пейзаж на Болницата и градината се сменя със снимка на Монюмент Вали12. Макар да не съм живяла там, ми напомня за мястото, където се намираше космическата лаборатория — на един час път на запад от Колорадо, където срещнах Джейсън, и което беше последното място, което наричах „дом“.

— На повечето хора не им е разрешено да се запознаят с тази информация — казва Младши, който все още се опитва да накара монитора да покаже нещо друго, освен чертежите на двигателя. — Училището отново ще започне да действа, щом се роди новото поколение. Децата ще видят моделите на Земя-Слънце и на „Благословеният“. Но не им е разрешено да научават повече.

— А защо не? — питам аз и прекарвам пръсти по екрана, показващ Монюмент Вали, преди да се смени с изображението на египетския Сфинкс.

— Старши казва, че за хората е по-добре да не мислят постоянно за Земя-Слънце. Че трябва да мислим за бъдещето, а не за миналото.

— Но на теб ти е позволил.

Младши се обръща към екрана и поглежда в очите на Ким Чен Ир, чиято снимка след миг се сменя с една на един от старите ни президенти. Не мога да си спомня кой точно беше, дебел, с големи мустаци.

— То е част от уроците му. Той иска да науча за Земя-Слънце, за да избегна нейните грешки. Защо това шибано чудо не работи?

Иска ми се да кажа, че Земята няма грешки, но знам, че това не е вярно. Иска ми се да кажа, че начинът, по който Старши управлява своя свят, не е правилен, но не съм сигурна, че това е така. Има още толкова много неща за живота на кораба, които изобщо не разбирам.

— Орион! — провиква се Младши. — Един от стенните таблети е блокирал!

— Той тук ли е?

Оглеждам се наоколо. Като се изключи нашето присъствие, залата изглежда празна.

Картината на екрана зад Младши се сменя с нова снимка на един от старите президенти.

— Както вече споменах, Старши искаше да се поуча от Земя-Слънце. Голяма част от вашите водачи са постъпвали правилно, но не са успели да накарат хората да ги следват. Като този.

Поглеждам обратно към изображението върху екрана.

— Кой? Ейбрахам Линкълн ли?

Младши кима.

— Шестнайсети президент на Съединените американски щати, разположени на Северното полукълбо на Земя-Слънце, между Атлантически и Тихи океан. Бил е водач по време на Гражданската война, една война между щатите.

— Да, знам.

Започва да ме гложди съмнение. Има нещо в начина, по който Младши говори за Ейбрахам Линкълн, толкова студено и някак отдалечено, че ме кара да се чувствам несигурна или в онова, което той знае, или в това, което знам аз. Забелязвам някакво движение в сенките около вратата.

— Старши смята, че той е точно онзи тип водач, на когото трябва да заприличам аз — картината започва да избледнява, но Младши докосва екрана и снимката на Линкълн остава. — Когато щатите са искали да се разделят, той е осигурил силно централизирано ръководство и не го е допуснал.

— Даа.

Думата се проточва от устата ми.

Половината от вниманието ми е насочено към вратата — Орион ли ни слуша, или някой друг? И защо онзи, който и да е той, не се покаже, за да разговаря с нас?

— А когато различията между щатите са станали твърде големи, Линкълн е бил този, който е премахнал причината за онези безредици.

— Аз… какво?

— Моноетничност. Причината за войната била, че две различни раси не могат да живеят в една страна. Линкълн е отпратил чернокожите обратно на африканския континент и войната приключила.

Започвам да заеквам.

— За какво говориш? Нищо подобно не се е случило!

Младши чуква по екрана и снимката на Линкълн се сменя с текст. Той започва да го чете с нотка на почит в гласа.

— Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент една нова нация, посветена на принципа, че всички хора трябва да са равни. Сега ние водим велика гражданска война, което подлага на изпитание въпроса дали тази нация може да съществува, ако хората не са равни. Ние сме се събрали на полето на една от най-великите бити на тази война, за да определим бъдещето на една нация, на един народ, освободен от безредици, с мир, постигнат чрез идентичност. Сега вече нацията ни ще открие силата на единството и еднаквостта.

Текстът продължава да се превърта. Младши си поема дълбоко дъх, за да продължи с четенето.

— Стоп.

Младши ме поглежда изненадано.

— Това не е Гетисбъргското обръщение13 — казвам аз.

— Разбира се, че е.

— Не е.

— Тогава какво е Гетисбъргското обръщение?

Разравям паметта си, опитвам се да си спомня.

— Началото е същото. Но онова, че всички трябва да са еднакви — там няма такова нещо.

— Тогава как звучи обръщението?

— Ъъ… Преди осемдесет и седем години… хм… Добре, виж, не го помня наизуст, но го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна, че онова там е грешно.

Младши ме гледа със съмнение и аз осъзнавам колко слаби са аргументите ми. А вътрешно се бичувам: как съм могла да напусна Земята, без да съм си дала труд да го науча.

— Онова… това нещо на практика е расизъм — казвам аз. Очевидно Младши не знае какво е „расизъм“. — Речта, която току-що прочете, беше за разделение на расите. Но няма нищо общо с Гетисбъргското обръщение. А освен това — погледни себе си. — Соча с ръка към мургавата кожа, очите с форма на бадем, високите скули и тъмната коса. — Ти самият си резултат на смесване на раси.

Изражението на Младши е още по-смутено. Той няма представа, че расата е част от идентичността на човек. Вижда го като една разлика, разлика, която трябва да се премахне.

Тогава разбирам: това е точно начинът, по който Старши иска да разсъждава той.

Струва ми се, че дочувам смях, тихичко подхилкване в близост до вратата. Обръщам се рязко, но там няма никой. Само Младши, който не може да ме разбере. А и как би могъл? Как би научил нещо от една история, ако тази история е подменена?

Аз съм единствената, която го осъзнава, но не знам достатъчно, за да го поправя.

А дали, ако се опитам, някой ще ми повярва?