През Вселената

5 Ейми

Тиха съм като мъртвец.

Направи сега така: Иди в стаята си. В твоята хубава, безопасна, топла стая, която не е стъклен ковчег в отделение на моргата. Легни си в леглото, което не е от лед. Запуши си ушите с ръце. Чуваш ли това? Пулсът на живота от сърцето ти, бавното вдишване и издишване от дробовете ти? Дори и когато мълчиш, когато си изолирала пелия шум отвън, в тялото ти звучи хаосът от шумовете на живота. Но не и в моето. Тази тишина ме побърква. Тишината, в която ме връхлитат кошмарите.

Дали пък не съм мъртва? Как може някой да е жив без туптящо сърце, без дишащи дробове, както съм аз? Сигурно съм мъртва. И това е най-големият ми страх: след триста и една години, когато издърпат стъкления ми ковчег от моргата и оставят тялото ми да се топи като пилешко месо на кухненския плот, ще бъда точно такава, каквато съм сега. Ще прекарам цяла вечност затворена в мъртвото си тяло. Няма да има нищо след това. Ще съм затворена в себе си завинаги.

Иска ми се да крещя. Искам да отворя широко очи и да се събудя, да не бъда повече сама със себе си, но не мога.

Не мога.