През Вселената

15 Ейми

Будна съм. Но не се протягам, не се прозявам, дори не отварям очи. Не съм свикнала да го правя. По-точно, вече не го правя. Така че лежа тук и започвам да различава сетивата си. Подушвам плесен. Чувам нечие тихо дишане, сякаш някой спи. Усещам топлина и едва тогава си спомням, че вече не съм замразена.

Първата ми мисъл: каква част от сънищата и кошмарите бяха истински?

Дори и сега сънищата, които ме спохождаха, докато бях замразена, избледняват. Превръщат се в мъгляви спомени, както обикновено става със сънищата. Дали съм сънувала в продължение на три века, или само за няколко минути между пълното ми пробуждане и размразяването? Главата ми е задръстена от сънища, така че сигурно е било векове, но от друга страна, времето при сънищата не е реално. Когато ми оперираха сливиците, ми се присъниха десетки изключително подробни сънища, а всъщност съм била под упойка около час. Освен това не бих могла да сънувам, докато съм била замразена — това е невъзможно, сънищата не могат да прелитат през замразени неврони.

Ами онези истории за пациенти, които остават будни по време на операция, макар че би трябвало да са изпаднали в безсъзнание от упойката?

Не. Това се отхвърля. Не е същото. Могла съм да сънувам само в онзи кратък промеждутък от време, когато тялото ми е започнало да се топи, а душата ми все още не. Ако сега започна да разсъждавам за време — колко е минало, доколко ми е било възможно да го усетя, — ще се докарам до лудост.

Насилвам се да отворя очи. Докато съм будна, сънищата не могат да ме преследват, независимо дали са от векове, или не.

Сгъването на клепачите е нещо ново за мен и аз с наслаждение отварям очи.

А след това… ох… протягам се. Изгаряща болка в мускулите. Усещам как се свива всеки от тях, мускулите на кръста ми, тези, които минават надолу по прасеца, слабите мускули около лактите ми.

Одеялото се плъзва надолу по краката ми. Сядам, голямо удоволствие е как коремните мускули ме изтеглят нагоре. От бедрата надолу съм гола, а освен това съм облечена в синьо-зелена болнична престилка, която не се затваря отзад.

До леглото ми седи момче, което диша бавно и равномерно, като при вдишването и издишването го докарва малко на хъркане. Издърпвам одеялото чак до раменете ми. Заспало е, както е седяло на стола, поради което се е смъкнало надолу в поза, която изглежда неудобна. Очевидно ме е наблюдавало. Мисълта, че е било тук будно и в съзнание, докато аз съм спяла, ми е омразна. Побиват ме тръпки.

Това е същото момче, което беше там, когато се събудих в стъкления ми ковчег. Лицето му е мило, но има една острота, която контрастира с невинния му вид, докато спи. Не съм сигурна от каква раса е: не е черно, но не е и бяло; не е испанец, нито пък азиатец. Въпреки това кожата му има приятен цвят — тъмна, но някак кадифена, която си отива с косата му, която с почти черна. Високо изрязаните скули и силно заобленото му чело му придават вид на човек, комуто можеш да се довериш без колебание.

— Кой си ти? — произнасям с висок глас.

За първи път откакто се събудих от моя сън, продължил векове, гласът ми не секва. Сигурно са направили нещо с гърлото ми. Тялото ми се изпълва с тъпа, пулсираща болка.

Момчето се стряска. Щом очите му се фокусират върху мен, върху лицето му се изписва вина или пък предпазливост. Оглежда се наоколо, сякаш се изненадва, че говоря на него, но то е единственият друг човек в стаята.

— Аз съм, хм… Аз съм Младши. Аз съм бъдещият, хм, водач. На кораба. Хм.

Изправя се, аз обаче не, така че то сяда отново.

Бъдещ водач на кораба ли? За какво му трябва на кораба бъдещ водач?

— Къде се намирам?

— Ти си в Отделението — отвръща то, а аз едва го разбирам.

Изговаря думите по особен начин, като изяжда срички и им придава напевна интонация. Кратката му реч звучи нещо като „Тис в одението“.

— Къде се намира Отделението? — питам аз.

— В Болницата. (В болцата.)

Оглеждам се наоколо. Не е това, което очаквах.

— Защо съм в болница? Какво правиш ти тук?

Не съумявам да се концентрирам напълно върху онова, което казва в отговор, а и не разбирам всичко. В стаята сякаш нахлува хлад и аз стискам здраво одеялото около себе си. Пак нещо за бъдещ водач, чудо голямо. Бъдещ водач на кораба. Ами, разбира се, прилича на такъв. Оглеждам го по-внимателно. Раменете му са широки, с достатъчно мускули, макар да не изпъкват под подобната на туника риза, въпреки това мога да видя твърдите му бицепси. Доста по-висок от мен, вероятно с няколко сантиметра по-висок от повечето хора, макар че е на моя възраст. Обаче се е прегърбил. Лицето му е тясно, но приветливо, очите му са с форма на бадем, пронизващи. Всичко това, взето заедно, оформя нещо специално, което го кара да изглежда точно като човека, който би могъл да води кораб. Все едно че Господ е знаел, че Младши ще бъде някакъв вид водач на кораб или нещо подобно, и му е дал подходящите за целта лице и тяло.

Обръщам се в леглото така, че краката ми докосват пода. Подът обаче се оказва студен и свивам крака до брадичката си — разбира се, под одеялото, болничната престилка покрива твърде малко от мен.

— Как изглежда?

— Кое как изглежда? (Ко кизлежда?)

— Новата планета.

И макар че първоначално не исках да идвам тук, и макар че мразех всеки миг от моите замразени години, за да пристигна тук, в гласа ми се прокрадва леко страхопочитание, което дори и аз не мога да скрия. Нова планета. Най–после сме на новата планета. Една планета, на която досега не е стъпнал човешки крак.

Момчето се изправя. Толкова е високо, че не ми изглежда честно да го наричам момче, но същевременно в лицето му има нещо бебешко, сякаш досега не е видяло или направило нещо, което да го накара да порасне, да изостри чертите му суровостта на възрастта. С гръб към мен, то отива към по-далечната стена. Изпълва малката стая и на нея й е трудно да го побере. Напомня ми слабо на Джейсън. Не по външния вид — това момче е по-мургаво, по-мускулесто от Джейсън, — а по начина, по който стои изправено и се движи, сякаш с абсолютна сигурност знае своето място в света. То се обляга на стената с лице към правоъгълно метално парче, което виси там. Около ръбовете на метала се процежда светлина. Вероятно е някакво покривало за прозорец.

— Не сме снали нетата още — казва то.

Не бях разбрала колко объркващ е акцентът му, докато стоеше с лице към мен, а сега устните му бяха скрити от погледа ми.

— Какво? — питам аз.

То се обръща към мен. Сега, когато заговори, вече мога да дешифрирам думите му.

— Все още не сме на планетата.

— Какво… искаш да кажеш?

Хлад, студен като лед или като ада, изпълва празния ми стомах.

— Остават ни още петдесет години, докато се приземим.

— Какво?

— Извинявай: четирийсет и девет години и двеста шейсет и шест дни. Съжалявам.

— Защо си ме събудил по-рано?

— Не съм! — възразява момчето и се изчервява силно. — Не бях аз! Защо ме обвиняваш?

— Просто искам да знам защо сме събудени четирийсет и девет години и двеста дни по-рано! А къде са родителите ми?

Момчето свежда очи. Нещо във вида му кара ледения ад в стомаха ми да се разбърка.

— Не всички сте събудени по-рано.

Очите му ме умоляват да разбера какво ми казва, да спра да задавам въпроси.

— Къде са родители ми? — повтарям аз.

— Те са… долу.

— Искам да видя родителите ми. Искам да говоря с тях.

— Те…

— Какво е станало с родителите ми?

— Те все още не са реанимирани. Все още са замразени. Освен теб всички останали са все още замразени.

— Кога ще се събудят? Кога ще мога да ги видя?

Момчето се примъква към вратата.

— Може би трябва да повикам Старши да ти обясни.

— Какъв Старши? Какво да обясни?

Крещя, но не ме е грижа.

Одеялото се е смъкнало от краката ми. Мислете ми препускат, връщат се, блъскат се в думите, които знам, че момчето ще произнесе, думите, от които се ужасявам, думите, които трябва да чуя изговорени на глас от него, за да повярвам, че е истина.

— Ъ… ами… ъ… Те няма да бъдат събудени, преди да стигнем там.

— Петдесет години, считано от днес — казвам кухо аз.

Момчето кима.

— Четирийсет и девет години двеста шейсет и шест дни.

Прекарах в лед векове. Въпреки това никога досега не се бях чувствала толкова самотна, колкото в този момент, когато осъзнах, че аз съм жива, в съзнание и будна, а те не са.