През Вселената

23 Ейми

Притискам лице към метала и вдишвам праха, полепнал по нитовете на вътрешната стена. Очите ми парят, погледът ми е толкова замъглен, че всичко, което виждам, е сивотата на металния свят.

Нещо в мене се пречупва.

Не мога да направя това. Не мога. Твърдо много е. Това — всичко това — този живот — не мога. Просто не мога. Отказах се от всичко, а сега нямам нищо, освен тази метална стена…

Свличам се надолу по леката извивка и оставям след себе си диря от пот, сълзи и сополи, но не ми пука. Падам на колене, влагата от земята се просмуква върху коленете ми през панталона. Стискам пръст в шепите си. Усещам я като пръст — като истинска пръст.

Но не е.

— Добре ли си?

Един мъж е застанал на пътеката, която свързва Болницата с друга голяма тухлена сграда.

Закривам лице с мръсните си ръце, между пръстите ми се ръсят бучки пръст. Опитвам се да избърша сълзите и сополите по лицето си, но знам, че само се мърлям още повече.

Подпирам се на стената, за да се изправя.

— Сигурно си мислиш, че съм луда — хълцам аз и се опитвам да се засмея.

— Мисля, че си много разстроена — казва мъжът и ми помага да се изправя, — но не си луда. Какво не е наред?

Аз подсмърчам.

— Нищо не е наред.

— Не може всичко да е зле.

— Може.

Мъжът стои до мен и изобщо не му пука, че съм изцапала ръкава му с кал.

— Между впрочем, аз съм Ейми.

— Орион.

— Приятно ми е.

Още докато го казвам, осъзнавам колко е вярно. Това е първият човек на целия кораб, който не ме дебне и не заплашва да ме убие. По-възрастен е, почти колкото баща ми, и макар че тази мисъл се забива като острие в сърцето ми, тя донякъде ми действа и успокояващо.

Орион ме повежда към тухлената постройка до Болницата.

— Нека те почистим малко, преди да те изпратя. Между другото, какво правеше на онази стена?

— Търсех начин да избягам от кораба — измъквам аз.

Орион се смес с искрен, истински смях и аз също се усмихвам. Очите му грейват и ми напомнят за Младши. Не толкова заради това, как изглежда, всички тук изглеждат, сякаш са си роднини, с един и същи цвят на косата и кожата. Не — топлотата в очите му е онова, което ми напомня за Младши.

Спирам пред стълбите на тухлената сграда. Надписът на стената гласи „Архивна зала“ и е изписан с бяла боя. До голямата двойна врата има портрет на Старши. Студените му очи ме следват, докато се изкачвам по стълбите, и аз се опитвам да избегна втренчения поглед на нарисуваните му очи.

Орион измърморва нещо за кърпа и избързва напред.

Аз влизам след него и за момент не виждам нищо, докато свикна със слабата светлина вътре.

Тогава я виждам.

Земята.

Не истинската Земя, ясно е, а голям модел от глина. Втурвам се напред и протягам ръце към огромната глинена сфера на Земята, която виси в центъра на обширното фоайе. Ето я Америка, ето Флорида, където съм родена, ето Колорадо, където срещнах Джейсън. Ръцете ми треперят, когато се протягам да докосна прашното кълбо от глина, въпреки че то е твърде високо, за да го стигна.

Орион грабва ръцете ми и започва да ги бърше с леко влажна кърпа, от която излиза гореща пара. Търка, сякаш иска да свали кожата ми, но когато отдръпвам ръцете си и ги поглеждам, те са зачервени, но чисти. Преди да успея да кажа нещо, той започва да трие здравата и лицето ми. Смее се, аз също — от много време никой не се е държал с мен, сякаш съм дете, което цялото се е изцапало и трябва бързо да се измие.

— Отново чиста! — казва Орион весело и мята кърпата зад гърба си. Подава ми чаша студена вода и аз жадно я изпивам. Мускулите ми сякаш се отпускат и аз най-после започвам да се чувствам спокойна. — Е — Орион кимва към копието, — откри нашия модел на Земя-Слънце.

Под Земя-Слънце има предвид Земята, предполагам.

— А тук — добавя той — е „Благословеният“.

Не бях забелязала малкия модел на кораба, направен да изглежда така, сякаш излита от Земята. Голям е колкото главата ми, докато моделът на Земята е толкова голям, че не мога да го обхвана с ръце. Первам кораба с ръка. Той започва да се люшка, естествено, във всички посоки. После замира, сякаш нищо не се е случило. Това е кораб. Него нищо не може да го притесни.

— Сега по-добре ли си? — пита Орион, сякаш една влажна кърпа може да реши всички проблеми.

— Ще се оправя — отвръщам, но и двамата знаем, че изричам лъжа.