През Вселената

34 Младши

На следващата сутрин забелязвам под вратата на стаята ми да се процежда звездна светлина. Излизам навън с прозявка, протягам се и виждам, че Старши е свалил металния екран над навигационната карта и е открил небето с крушките звезди.

— Здрасти — казва Старши.

Той се е подпрял на стената до стаята му и се взира във фалшивите звезди. Отдръпва се, когато сядам на масата, и дочувам подрънкване на лед по металния под. Бутилка с питието, което правят шипърите. Старши се опитва да я скрие, но е твърде късно.

Двамата гледаме крушките на тавана.

— Все забравям — казва Старши — колко е трудно. Правя го… от толкова дълго време.

Той въздъхва. Въпреки че във въздуха се долавя острият, парлив мирис на напитката, Старши не е пиян. Хвърлям поглед към бутилката — отворена е, но липсват не повече от една-две глътки. Старши никога не губи контрол, дори и когато пие.

— Знам, че е трудно — казвам аз.

Старши клати глава.

— Не, не знаеш. Нямаш и представа. Ти едва започваш. Ти… на теб не ти се е налагало да вземаш решенията, които аз съм вземал. И после да живееш в мир със себе си.

Какво ли има предвид?

И какво е направил?

А една друга част от мен, тази, която знае какво е да си Младши в продължение на шестнайсет години, не петдесет и шест като Старши, се пита: какво е трябвало да прави?

Защото аз познавам Старши, и не само това, познавам и работата. И знам защо я вършим. Защо живеем с нея. Защо трябва да я вършим.

— Щеше да е по-лесно, ако Младши преди теб беше все още жив. Можеше да се грижи за теб и за Сезона, а аз щях да се грижа за…

— За какво? — питам и се навеждам напред.

— За всичко останало.

Сега Старши е прав и фалшивите звезди обсипват тялото му с точки от светлина. Изглежда много стар. Никога досега не ми е изглеждал толкова стар. Но не годините го състаряват.

— Мразя Сезона — казва с неприкрито отвращение в гласа.

Понечвам да попитам защо, но той не гледа към мен и нещо ме кара да замълча. Чудя се дали не го мрази, защото той няма с кого да се чифтосва? Никога не съм го виждал да поглежда жена по начина, по който Харли гледаше приятелката си… начина, по който аз гледам Ейми. Може би е имал жена преди мен, по време на неговия Сезон, но тя е умряла. Може би… Преглъщам. Не мога да кажа, че не ми е идвало наум и преди, че не съм се чудил дали Старши не е всъщност моят…

— Не се възгордявай — казва Старши и прекъсва мислите ми.

— Моля?

— Не се възгордявай. Правиш това, което трябва да правиш, независимо дали ти харесва, или не. Няма с какво да се гордееш, не и когато си Старши. Никога няма правилен отговор. Просто се грижиш да останат живи. Няма значение как. Правиш всичко този шибан кораб да оцелее.

Той взема почти пълната бутилка и се заключва в тъмната си стая. Металният екран скрива фалшивите звезди и аз също потъвам в мрак.

Час по-късно е време денят да започне. Старши се появява от стаята си. Дрехите му са чисти, погледът му е бистър и дъхът му свеж. Предполагам, че бутилката е все още пълна. Разговорът под лъжливите звезди сякаш е бил само сън.

Старши се отправя към люка, който води към Ниво шипъри. Тропотът от стъпките му по металния под — неравномерен от накуцването, е единственият звук, който нарушава тишината.

— Ти беше цял ден вчера с онова момиче от Земя-Слънце — казва най-после, докато вдига вратата на люка.

Аз свивам рамене.

— Точно сега нямам време за уроци. На първо място е корабът. Но май си забравил за задачата, която ти възложих, нали? Да откриеш третата причина за раздор?

Навеждам глава. Забравил съм. Струва ми се, че това беше толкова отдавна. Когато вдигам поглед, Старши вече се с обърнал и не мога да видя очите му. Не знам какво си мисли, но се съмнявам, че е нещо хубаво.

— Добре — казва най-после.

— Добре?

— Прекарвай времето си с нея — продължава той. — Така сам ще разбереш какви каши може да забърка.

После слиза през люка и ме оставя сам с куп въпроси, на които знам, че няма да ми даде отговор.

Тръгвам направо към гравитационната тръба и Ниво фийдъри. Щом Старши ми разрешава да зарежа задачата си и да прекарвам времето си с Ейми, кой съм аз, че да го оспорвам? Орион е на верандата на Архивната зала (подсмихвам се, защото се е подпрял на стената и закрива портрета на Старши) и аз му махам с ръка, когато минавам покрай него.

Никога не съм виждал да има толкова много хора в градината. Единствените звуци, които се дочуват, са пъшканията и стоновете на разгонените двойки, които се чифтосват зад храстите, под дърветата, в подножието на статуята, дори по средата на пътеката. Налага ми се да прескачам през гърчещите се, потни тела, за да вляза в Болницата.

За щастие, асансьорът е празен. Но по миризмата се усеща, че доскоро тук е имало някой.

В Отделението поне цари някакво подобие на благоразумие. Е, Виктрия и Барти се целуват в ъгъла и няколко от действащите лица се натискат на стъклената стена, но повечето от тях са почти облечени.

Тая слаба надежда Ейми да е като тях, като полуоблечените, когато чукам на вратата й — но тя не е. Облечена е и гледа през прозореца.

— Защо правят това? На публично място, пред всички, навсякъде… — прошепва тя, когато влизам в стаята й.

— Сега е Сезонът.

— Това… това не е нормално. Хората не правят така. Това е… чифтосване, не любов. Аз вдигам рамене. — Разбира се, че е чифтосване. Това е целта. Да се създаде ново поколение.

— Всички? Всички наведнъж? Всички решават да правят секс точно сега?

Аз кимам. Може би родителите и никога не са говорили с нея за Сезона, но тя е достатъчно голяма, за да знае. Всички животни се разгонват. Хората имат Сезон точно както кравите, овцете, козите.

Ейми сумти.

— Трябва да е нещо във водата — казва тя и се засмива леко, сякаш е някаква шега. Но после лицето й отново потъмнява и тя прошепва тихо, сякаш на себе си: — Но това не е естествено.

Аз не отговарям. Твърде зает съм да мисля как, когато станем на двайсет, ще дойде и нашият Сезон. За нас двамата. Само ние.

Тя казва нещо. Аз разтърсвам глава, за да прогоня мислите, които са обсебили ума ми.

— Ще го направиш ли?

— Да направя какво?

— Ще дойдеш ли с мен да видя родителите ми?

Поемам дълбоко въздух и после издишвам бавно.

— Ейми, те са все още замразени.

— Знам — казва тя с равен, безизразен тон. — Но въпреки това искам да ги видя. Не мога да стоя и да наблюдавам онзи етаж, без да съм ги видяла най-напред както трябва.

И така аз тръгвам с нея.

На криогенното ниво осветлението вече е включено. Ейми влиза вътре първа и оглежда редиците от квадратни врати.

Тя тръгва мълчаливо по една пътека и аз я следвам. Пръстите й скачат по металните врати. В края на редицата Ейми се обръща към мен.

— Дори не знам кои точно са техните.

Изглежда объркана и безпомощна.

— Мога да проверя.

Минавам покрай нея и отивам да взема таблета от масата в края на редицата.

— Как са имената им?

— Мария Мартин и Боб — Роберт Мартин.

Пиша имената им с клавиатурата на екрана.

— Номера четирийсет и четирийсет и едно.

Още преди да съм оставил таблета, Ейми вече тича покрай редиците и брои задъхана. Спира пред две врати една до друга с номерата на родителите й.

— Искаш ли да ги отворя? — питам аз.

Ейми кимва, но когато пристъпвам напред, тя ме сграбчва за ръката.

— Аз ще го направя — казва тя, но не го прави, просто стои там и гледа затворените врати.