През Вселената

29 Ейми

— Каква е системата за охрана на този кораб? — обръщам се към Младши. — Имате ли тук, момчета, ченгета или нещо такова?

Младши и Харли гледат смутено.

— Ченгета? — пита Младши.

Кимам.

— Нали разбирате, полицаи, ченгета. — Те ме гледат с недоумение. — Хора, чиято работа е да държат лошите под контрол.

— Нали затова е Старши — казва Харли и се обръща към платното си.

Страхотно.

— Тук нямаме нужда от „ченгета“ като на Земя-Слънце — обяснява ми Младши. Трябва ми малко време, за да се сетя, че под Земя-Слънце има предвид моята Земя. — На Земя-Слънце има повече безредици, защото е имало повече различия. На „Благословеният“ няма различия, затова няма и проблеми.

Аз се наежвам.

— Проблемите на Земята не идват от това, че хората са различни…

— Робство. Кръстоносни походи. Геноцид. Насилие срещу гражданските права. Апартейд. Различията са били основната причина за всички най-големи бедствия на Земя-Слънце, причинени от хората.

Аз го гледам зяпнала, но не мога да отрека позорните моменти в историята на моя свят.

— Я виж колко си бил умен — казва Харли и ми намига — Младши е най-образованият от нас. Това, което нас ни учеха за Земя-Слънце, беше най-вече за методите в селското стопанство и науката. Младши е умник.

Младши пламва целият.

Нямам време за закачки.

— Какво се прави в момента, за да се открие убиецът?

И двете момчета ме гледат с празен поглед.

— Има ли охрана при криогенно замразените хора? Старши разследва ли случая? Има ли заподозрени? Има ли там видеонаблюдение или контрол? Какво става?

Никой от двамата не се е замислял за тези неща, което ме вбесява.

— Изобщо не си помислил за това, така ли? Някой е умрял, а ти просто бездействаш и позволяваш това да се случи? Мислех, че ти си следващият водач на този кораб — крещя и соча към Младши. — А сега смяташ просто да подминеш всичко и да се надяваш, че нещата някак ще се оправят? И това ми било водач!

— Аз… аз — мънка Младши.

— Не разбираш ли, че родителите ми са там долу? Безпомощни? Лежат замразени в кутийките си! Ти не си бил там. В кутийката. Когато са я изключили от захранването. Не знаеш какво е усещането. Онзи момент, когато най-после се събуждаш и знаеш, че си буден, и искаш да повърнеш всички онези тръбички, но не можеш, и искаш да излезеш от онази кутия, но не можеш, и искаш да дишаш. Но. Ти. Не можеш.

— Добре, добре — казва той. — Успокой се. Пийни малко вода.

Младши използва това като повод да отиде до банята и да налее отново вода в чашата ми.

— Нямам нужда от вода! — казвам.

Защо им е толкова трудно да разберат кое е важното?

Въпреки това Младши ми побутва чашата. Вземам я и отпивам една глътка. На езика ми остава странен горчив вкус. Чудя се колко ли често тази вода се обработва и рециклира. Щом си го помислям, ядът ми някак се изпарява и сега се чувствам по-спокойна.

— Как щеше да се чувстваш, ако там бяха твоите родители? — питам тихо Младши.

Харли бавно оставя четката си и ни гледа с интерес. Повече го вълнува отговорът на Младши, отколкото моето бръщолевене.

— Аз не познавам родителите ми — отвръща Младши.

— Починали ли са?

Думите ми прозвучават по-сурово, отколкото ми се иска, но този свят сякаш си е поставил за цел да ме направи по-коравосърдечна.

Младши клати глава.

— Не. Просто никога не съм знаел кои са те. На един Младши не му е позволено да знае. Той трябва да се чувства като дете на целия кораб.

Говори, сякаш рецитира урок, но в думите му има тъга, която едва ли осъзнава. Изглежда малък и самотен. Раменете му са увиснали надолу, сякаш иска да се скрие в тялото си.

— Ти затова ли си тук? — питам Харли.

— Нее. Аз познавам родителите ми. Те са тъкачи долу в Града. Цялото ми семейство са били тъкачи, още от времето на Епидемията. Мисля, че родителите ми бяха разочаровани, когато не продължих семейната традиция, но не знам дали изобщо забелязаха, когато ги напуснах. Не можаха да ме накарат да се интересувам от платове, а аз не можах да ги накарам да проявят интерес към нещо друго. И така се преместих тук. Само Младши тук няма истински родители.

— И така трябва да бъде — казва Младши с глух глас, без да ни погледне. — Но точно сега — продължава, — ако не можем да разберем кой е убил господин Робертсън, можем да се опитаме да разберем защо го е направил.

Прекосявам стаята и отивам до Харли с принадлежностите му за рисуване, и вземам най-голямата четка и чашка с черна боя.

— Хей — казва Харли, но преди той или Младши да могат да реагират, аз бързо изписвам името си с големи букви на стената до прозореца.

— Какво правиш със стената си?

Младши е шокиран.

— Тази стена не е моя — отвръщам. — Нищо на този кораб не е мое.

Под името си добавям всичко, което мисля, че може да ме направи мишена на убиеца: момиче, на седемнайсет години, червена коса. Бяла. Външност — обикновена.

— Ти си красива — казва тихо Младши, но аз се правя, че не го чувам.

После добавям: не участва в мисия.

— Добре — казвам и се обръщам към тях. — Ами господин Робертсън?

Пиша името му на стената до моето.

Младши вдига тънкия пластмасов лист от бюрото ми, който бях разглеждала с удивление. Прокарва пръст по него и той светва като екран на компютър. После започва да почуква по него и на екрана се появяват образи.

— Младши/Старши: достъп осигурен — съобщава от компютъра женски глас.

— Господин Уилям Робертсън — чете Младши от екрана. — Мъж. На петдесет и седем години, латиноамериканец, деветдесет и шест килограма. Специалист по командване. Работил към Морска пехота на Съединените щати. Мисия: организация на офанзивата. Финансиран от ОФР. ОФР? — Той млъква. — Виждал съм го и преди. На една табелка на Ниво кийпъри…

Той се замисля.

— Обмен на финансови ресурси — казвам аз и пиша информацията за господин Робертсън под името му. — Всички в армията се финансират от ОФР. Така и тате беше включен в мисията.

Младши прокарва пръст по екрана.

— Това е всичко.

Гледам чудноватото компютърно нещо.

— А там няма ли нещо и за мен?

Младши се колебае.

— Какво? Какво пише за мен?

— Ами…

Харли, който ни е наблюдавал мълчаливо до този момент, издърпва компютъра от Младши. Сканира по него бързо и смехът замира в очите му.

— Уф.

— Какво?

— Няма нищо.

Плъзга пръст, сигурна съм, че иска да го изключи. Но преди да успее да го направи, аз грабвам компютъра от ръцете му. Виждам снимката, която ми направиха няколко дни преди да ме замразят, по време на медицинския преглед. Дата на раждане, кръвна група, ръст, тегло. И с малки буквички: Товар без значение.

А, да, вярно. Бях забравила.

Аз съм просто допълнителен багаж.

Оставям подобното на компютър нещо на бюрото и се обръщам към стената с данните ми. Под името ми добавям: без значение.

— Ти не си — започва Младши, но аз го поглеждам и той млъква.

Отстъпвам назад и оглеждам произведението си. Чертичките на буквите са твърде дебели и от тях вече са тръгнали черни струйки, няколко са стигнали чак до перваза и оставят черни дири по увивните цветя от лющеща се боя, нарисувани от някой предишен обитател на стаята. Харли следи с очи черните струйки и наблюдава как капките се застигат върху ръчно нарисуваните цветя.

— Е — казвам аз и преглеждам написаното на стената, — каква е връзката? Защо някой би искал да ни убие и двамата?

Тишина.

— Пропускаме нещо — казвам и приглаждам косата си с ръце. — Трябва да има някаква връзка.

Но каквото и да е то, никой от нас не го вижда.

Отпускам безпомощно ръце.

— Доникъде няма да стигнем така. Хайде да слезем долу при криогенните камери и да видим какво можем да открием там.

— Да слезем там долу? — пита удивен Младши.

Кимам.

— Може да намерим някакви улики.

Харли се смее, сякаш това е някаква игра.

— Улики?

Аз му хвърлям студен поглед и смехът му замира.

— Добре — казва Младши.

Очите ни се срещат и не мога да си спомня защо смятах, че изглежда простодушен. Сега в него има решимост, готов е за битка, готов е да ме подкрепи.

— Тръгваме ли? — питам.

— Да тръгваме.