През Вселената

77 Ейми

Седя пред вратата на люка с гръб към студената метална стена, очите ми се взират през стъклото към звездите отвъд и си мисля за Харли, чудя се какво ли е изпитал през онези кратки няколко мига между полета и смъртта.

Сега идвам тук много често. След пробуждането си хората на кораба, които доскоро бяха смирени и покорни, са се превърнали в изследователи. Те са в градините, в Болницата — четат книгите на Виктрия или слушат как Барти свири на китара, или разглеждат останалите от Харли картини. Някои от тях даже ходят в Архивната зала, неколцина си тръгват оттам с широко отворени от истината очи. Това е едно от малкото места сега, където мога да намеря усамотение. Младши мисли, че е опасно всички да имат достъп до криогенното ниво, макар че някои вече се досещат за съществуването му. Съгласна съм с него. Не искам да се появи някой друг Орион. Червеният хикс на вратата на татковата камера все още се вижда слабо, въпреки че го търках ли, търках.

Младши поправи клавиатурата — и я подобри така, че когато въведа кодовата дума, вратата на люка се отваря и остава така толкова дълго, колкото реша, и аз мога да се взирам навън през стъклото на прозореца към звездите, колкото си искам. Дълъг е пътят от тук до дома, и това е мястото, където мога да бъда възможно най-близко до него.

Съзерцавам звездите. Те са толкова много тук, оттук мога да видя много повече, отколкото, когато ги гледах от Земята. И макар че са толкова много и изглеждат толкова близо една до друга, аз знам, че са на светлинни години една от друга. Блещукат на небето и ми се иска да ги загреба в шепите си и да ги оставя да се въртят и да се докосват, но те са толкова далечни, толкова далече една от друга, че не могат да си предадат топлината, макар че са направени от огън.

Това е тайната на звездите — казвам си. — Накрая винаги сме сами. Няма значение колко близко изглеждаш, че си, никой друг не може да те докосне.

— Ейми?

Младши е застанал над мен и за момент от него ме лъхна нещо застрашително, сякаш е хищник, надвиснал над плячката си.

Усмихвам се с усилие.

— Радвам се, че всичко свърши — казвам.

Той не отговаря на усмивката ми.

— Какво облекчение. Мисля, че сега ще мога да живея спокойно тук, без да се тревожа всяка минута за родителите ми. Уф, звучи доста неблагодарно. Ти знаеш какво искам да кажа.

— Ейми.

Вдигам поглед към него. Изражението му е много сериозно.

— Какво има? — В гласа ми се прокрадва смях, но това е от нерви. — Случило ли се е нещо? — Пръстите ми се сгърчват и стържат по студения метал на пода. — Нещо с родителите ми ли се е случило? Не е бил Орион?

— Не, не, няма такова нещо.

Младши прехапва устни.

— Какво е станало тогава? Ела, седни тук до мен.

Младши не сяда обаче.

— Трябва да ти кажа нещо — казва той с онзи глас, който ме кара да мисля, че онова, което ще ми каже, няма да е нещо хубаво.

— Какво има? — казвам остро, защото не мога повече да издържам на напрегнатото му мълчание.