През Вселената

53 Ейми

Чувствам се особено.

Не особено като ха-ха. А странно особено.

Бягай, казва тялото на мозъка ми. Когато нещо не е наред, бягай. Тичането те кара да се чувстваш по-добре. Да се чувстваш нормално.

Но защо да бягам? Къде да бягам? Какъв е смисълът? Изглежда тъпо да бягам.

Май по-добре е да си стоя тук.

И да чакам.

Светът сякаш е на забавени обороти.

Като да вървя през вода.

Като потъване.

Приветствията минават над мен като топла вълна от радост и аз се присъединявам, гласът ми се извисява щастлив, ставам част от тълпата. Младши ме гледа особено (не особено като ха-ха, а странно особено) и не участва в приветствията. Не знам защо.

— Защо не се радваш? — питам аз.

Младши не отговаря веднага, а когато го прави, е минало толкова време, че аз почти съм забравила въпроса.

— Нямам на какво да се радвам.

Защо ти трябва причина, за да се радваш? Не може ли човек просто… да се радва?

Хората започват да се разотиват. Аз стоя и ги наблюдавам как напускат нивото. Под стъпките им подът леко вибрира, както става, когато хвърлиш камъче във вода. Затварям очи, за да усетя света през краката си.

Спомням си Земята. Спомням си леките вълни в езерата.

Само след миг спомените избледняват. Аз съм тук. Сега. А не там.

Защо ми е да мисля за Земята?

Младши ме докосва по ръката. Отварям очи. Всички са си отишли. Но не и Младши, а също и Старши. И аз.

Младши закрачва към Старши. Обръща се и ме поглежда.

— Хайде. Няма ли да дойдеш с мен?

О, да. Разбира се. Последвам го.

Старши ме поглежда и тялото ми реагира преди съзнанието ми. Стомахът ми се свива, вътрешностите ми се преобръщат и ми се гади. Препъвам се — защо ли краката ми не искат да се приближат до Старши? Защо дъхът ми секва, а сърцето ми препуска?

Защо не харесвам Старши?

Тръсвам глава, за да проясня мислите си. Разбира се, че харесвам Старши. Защо да не го харесвам? Та той е моят водач.

Някакъв силен шум ме стряска и подскачам. Шумът идва от Младши.

Пропуснала съм част от разговора им. Присвивам очи и насочвам вниманието си към тях. Струва ми, че е много важно да разбера. Усещам, че трябва да разбера, че това ме засяга.

— Какво направи? — крещи Младши.

Защо трябва да вика така?

— Нищо повече от онова, което би направил и ти.

Гласът на Старши прилича на ръмжене.

— Никога няма да бъда като теб! Никога! Всичко тук е една лъжа!

Погледът ми проследява ръката му, която сочи нагоре, към звездите. Толкова са красиви. Искрящи. Блестящи. Не и като звездите у дома.

За миг дишането ми спира, а сърцето ми пропуска един удар. Дом ли? Та това е моят дом. Защо си мисля за други звезди? Имам си тези звезди. Те са ми достатъчни. Красиви са. Искрящи. Блестящи.

— Каква игра играеш? — отново изкрещява Младши и аз установявам, че съм забравила да внимавам в разговора.

Трябва да обърна внимание.

Но… защо? То няма нищо общо с мен.

Има, шепне едно гласче в главата ми.

Как?, питам го аз.

Но не получавам отговор.

— Ти, шибан глупак — казва Старши и се навежда към Младши. — Те имат нужда от надежда, нали? Имат нужда да гледат към красивите, искрящи светлинки…

Поглеждам към искрящите светлинки. Красиви са. И искрящи.

Примигвам. Къде изчезнаха звуците?

Старши и Младши ме гледат втренчено.

Дали не трябва да им кажа нещо? Гледат ме, сякаш очакват от мен да им кажа нещо.

Но какво ли трябва да кажа?

— Ейми? — пита тихо Младши.

Старши се хили, оголил всичките си зъби. Стомахът ми отново се свива, устата ми се изпълва с жлъчен сок, но устните ми се извиват в подобие на неговата усмивка. Старши се накланя към мен. Гали бузата ми. В мига, когато посяга към мен, усещам силен порив да се дръпна. Но това е глупаво… защо трябва да се дърпам. Оставам на място. Той хваща лицето ми с двете си ръце и ме притегля към себе си.

— Махни ръцете си от нея! — ръмжи Младши.

— Нима не виждаш? — Струва ми се, че говори на Младши, а не на мен, но пък гледа мен. — Хората на „Благословеният“ имат елементарни нужди, простички желания. Дай им малко блестящи светлини, и те ги наричат надежда. Дай им надежда, и те ще направят всичко. Ще работят дори и когато не искат. Ще се размножават, когато корабът има нужда от деца. И през цялото време ще се усмихват.

Старши се усмихва и ъгълчетата на устните му се извиват нагоре. Очите му ме гледат втренчено. Те са така топли и кафяви, и ми действат успокояващо.

В отговор се усмихвам и аз.