През Вселената

74 Младши

— Ти го уби!

Орион вдига поглед към мен и ми се ухилва, очевадно доволен от себе си.

— Добре дошъл — казва ми.

Донякъде си мисля, че това е голяма работа, да убиеш Старши. Той беше тираничен диктатор. Беше жесток. В никого от хората на кораба не успя да види човека, дори и в мене.

Но той беше човекът, с когото живях три години, този, който имаше най-голяма заслуга в отглеждането ми и към когото смятах, че винаги мога да се обърна, когато имам нужда.

А сега е само една лепкава маса.

Искам да попитам защо, но знам защо.

Напук на самия мен, очите ми се пълнят с парещи сълзи. Чувствах го близък, беше ми почти като баща.

Орион оставя кофата на пода. Той тръгва към мен с протегната ръка. Аз я хващам, без да мисля — все още не мога да откъсна поглед от безжизненото тяло на Старши.

— Знаех си, че ще бъдеш на моя страна! — казва Орион и ентусиазирано разтърсва ръката ми. — Не бях съвсем сигурен — беше под неговото влияние много време и не реагира на изключването на замразените, както аз очаквах, но си знаех, че накрая ще застанеш на моя страна.

— На твоя страна?

Извръщам очи от мъртвия Старши към Орион, който като по-голям от мен Младши би трябвало да стане сега Старши на кораба.

— Когато започнах да говоря, че не ми харесва какво става на кораба, Старши ме изпрати при Док. Каза му да ме затвори на четвъртия етаж. Нали така, Док?

Док кимва мълчаливо. Очите му са широко отворени от шок или от ужас — не знам точно кое от двете.

— Док ми беше приятел, нали така, мой човек?

Този път Док не кимва, само се взира в тялото на Старши.

— Мислех си, че с достатъчно фидус… — шепне той.

Извръщам лице от Док. Той винаги е вярвал, че може да излекува всеки, ако просто му даде достатъчно хапчета. Док никога не проумя, че хората могат да бъдат по-силни от медицината.

— Не можех да допусна Старши да ме открие, затова първото нещо, което направих… — Орион вдига ръка към мястото, където трябва да бъде предавателят, и прави жест, сякаш забива нокти във врата си. Когато разтваря ръката си, виждам белега на палеца му. — Беше ужасно. Най-страшното нещо, което съм правил, да изтръгна онова нещо от плътта ми със собствените си ръце. Чувствах се, сякаш изтръгвам душата си.

В стаята цари тишина, само от време на време се чува как някоя случайна капка фидус пада на пода.

Орион продължава:

— Когато Док видя, че точката от приемника ми вече я няма, и понеже Старши почти не излиза от Ниво кийпъри… не беше трудно да скрия истината от тях. Старият архивист… ами с него се случи нещастие, а аз започнах своя нов живот.

— Защо не каза нищо за това? — пита Ейми, впила поглед в Док.

— Не знаех — шепне Док извинително към тялото на Старши. — Мислех, надявах се — че се е самоубил. Той вдига поглед към Орион. — Чудех се… онази нощ, в Архивната зала, ти си бил — той млъква. — Но това беше преди седемнайсет години.

— Можеше да ме намериш, просто трябваше да отвориш съседната врата. Знаеш ли, цялата първа година се крих там, зад стените, спях при тръбите и кабелите. После разбрах, че ти и Старши изобщо не ме търсите. Трябваше само да се сдобия с ново име, с нов дом и идиотите, които вие създадохте, ме приеха, без изобщо да се замислят.

— Но — продължава той, обърнат към мен — през цялото това време се чувствах зле. Заради онова, което знаех, че върши Старши. Толкова много неща не са наред на този кораб — Той впива очи в мен. — Ти се докосна само до повърхността с фидус. Разбра ли за двигателя на кораба?

Аз кимам.

— Добре — казва Орион. — Знаеш и за мисията на кораба, нали?

— За мисията ли? — питам.

— Каква е истинската мисия на този кораб?

— Какво искаш да кажеш? — пита Ейми.

Тя идва до мен и мушва ръката си в моята, за да ми даде от силата си, както аз направих, когато тя плачеше.

— Никога ли не си си задавал въпроса защо сме тук? — пита Орион, без да обръща внимание на Ейми.

— За да управляваме кораба…

— Корабът е на автопилот. Може да стигне до Земя-Кентавър и без нас.

— Да…

— Не — прекъсва ме Орион. — Каквото и да ти е казал Старши, било е лъжа. Той много неща не ти казваше, след като аз го предадох. Не, има една-единствена причина, поради която ние сме на борда на този кораб, и тя е зад тази врата.

Той сочи нататък, където са криогенните камери, където са родителите на Ейми.

— Какво искаш да кажеш? — пита отново Ейми, този път по-настойчиво.

— Знаеш поне защо са тук замразените, нали?

— Те са специалисти по модифициране на планетата, по околна среда, по отбраната.

Орион изсумтява.

— Те са експерти по това, да ни отнемат планетата.

— Говориш глупости — казвам аз и стискам по-силно ръката на Ейми.

— Те са колонистите, не ние. Ние сме едно нищо. Когато най-после кацнем, те просто ще ни използват. Като роби за тяхното оформяне на планетата и ако има там враждебни обитатели — като войници. Планират да ни употребят или да ни убият. Сложили са някога нашите прапрапра или каквито са там прародители на този кораб, за да могат да отглеждат роби и войници. Това е всичко.

Ейми ахва.

— Ето защо убиваш онези, които са работили като военни. Смяташ, че те ще накарат хората, родени на кораба, да се бият, когато кацнат.

— Знам, че ще го направят! — крещи Орион. И сега, когато крещи, виждам в него Старши — И ако няма с кого да се бият, те ще използват военния си опит, за да ни накарат да им работим като роби. Това е перфектният план: да се отглеждат заменяеми хора, докато те спят!

— Но защо и мен? — пита Ейми с отчаян шепот. — Когато си ме изключил, ти си разбрал, че това не е баща ми. Защо не ме върна обратно, преди да се разтопя? Защо ме остани да се събудя?

Ленива, зловеща усмивка се разстила по лицето на Орион. Той ме пронизва с поглед. Аз свивам пръсти в юмруци, Орион вдига леко вежди.

— Имам си моите тайни — отвръща и гледа към Ейми.

— Тате няма да накара никого да бъде роб — казва Ейми. — А ако се окаже, че там има враждебни обитатели, няма да те кара да се биеш с тях.

Орион вдига рамене.

— Откъде си сигурна в това? — И добавя, преди Ейми да може да възрази: — И в двата случая е по-добре да не се рискува.

— Искаш да кажеш, че е по-добре да убиеш баща ми?

Орион се взира в тялото на Старши зад нея. Явно убийствата не го притесняват особено.

— Ако не ти харесва… — казва той и тръгва към криогенната замразяваща тръба в другия край на стаята. Отваря вратата и прави широк жест с ръка. — Най-добре ще е да се замразиш отново. Спи, докато стигнем до планетата, и тогава виж що за човек е всъщност баща ти, при условие че Младши и аз решим да го оставим да живее, докато кацнем.

— Ти си също толкова зъл, колкото и той! — съска Ейми и сочи към безжизненото тяло на Старши.

— Но знаеш ли какво те вбесява най-много? Това, че Младши донякъде е съгласен с всичко, което казвам.

— Не, не съм… — започвам аз, когато Ейми се обръща към мен и ме поглежда обвинително с красивите си очи.

— А истината е, че всъщност Младши ми даде идеята да ги изключвам като начало.

Ейми слага ръка на устата си. В очите й има отвращение и то е насочено към мен.

— Не му вярвай — казвам умоляващо.

— Да, но е истина. Ти го разбра, нали, Младши?

Орион ме гледа подигравателно и се смее, а аз се чудя какво знае всъщност. Оглеждам лицето му и в него виждам моето собствено. Ние имаме една и съща ДНК, но не сме един и същ човек. Но може би в идентичния ни генетичен код са втъкани едни и същи емоции, съмнения и страхове.

— Защо не й кажеш? — продължава Орион. — Или предпочиташ аз да го направя?

— Какво трябва да ми кажеш? — пита Ейми.

Аз прекосявам стаята и отивам там, където е застанал Орион — до криогенния замразител. Ръцете ми са свити в юмруци.

— Тя е готино парче — шепне ми Орион тихо, за да не чуят Ейми и Док — Много готина. Затова ли го направи?

— Млъквай — озъбвам се аз.

— Не й позволявай да застане на пътя ни.

Знам, че има един куп разумни доводи, за да го направя. Орион е също толкова луд, колкото и Старши, и методът му на контрол е не по-малко извратен, ако не и повече. Никога няма да успея да го убедя да не убива замразените и заслужава да бъде наказан за убийствата, които вече е извършил.

Но не това са мотивите, които ме карат да натикам Орион в криогенния замразител и да го заключа вътре.

— Пусни ме! — крещи той.

Завъртам шайбата. Криогенната течност бликва от резервоара над замразителя и върху главата на Орион се излива искряща синя течност.

— Мамка ти! — ломоти той.

Дращи с нокти по стъклото и лицето му е разкривено от истински ужас. Ейми застава до мен и наблюдава Орион през малкото прозорче на вратата. Когато той я вижда, в очите му проблясва злоба. Отваря уста и се опитва да й извика нещо.

Аз отново завъртам шайбата.

Криогенната течност започва да се излива по-бързо, изпълва устата му и започва да го дави. Сега вече лицето му е под течност, бузите му се издуват, очите му са облещени и кървясали. Едната му ръка е притисната към прозореца и забелязвам назъбения белег на палеца му, единственото нещо, което го различава от моя палец.

— Сега го замрази, иначе ще умре — обажда се Док. — Така или иначе, може да умре. — Той свива рамене. — Не е подготвен за замразяване.

Вглеждам се в очите на Орион и в тях виждам себе си. Яростно натискам с юмрук големия червен бутон.

От камерата излиза полъх от бяла пара.

Орион е притиснал лице към стъклото и ни гледа с големи изпъкнали очи.

Но вече не ни вижда.