През Вселената

73 Ейми

Щеше да ми е мъчно за счупения нос на Старши и разкървавената му уста, ако не беше такъв злодей и най-вече такъв извратен тиран. Но като си помисля, че искаше да ме убие преди, и сега пак, когато каза на Док да ме остави на четвъртия етаж — е, да кажем, че не изпитвам особено съчувствие към стария кучи син.

Докторът слага ръка на рамото на Младши.

— Младши, имаме нужда от фидус. Този кораб не може да функционира без контрола, който той ни осигурява.

Младши е почти готов да се съгласи с него, виждам го в очите му.

— Не е вярно — намесвам се аз и искам Младши да ме погледне, за да си спомни как опиатът ме бе унищожил отвътре. — Да, по-трудно ще бъде без него. Да, може би ще ни е по-лесно да прекараме живота си без небе, ако сме дрогирани и не чувстваме нищо, но това не е живот, не е истински живот. Сред цялата тази мъка — тогава погледът ми среща този на Младши и двамата знаем, че сега говоря за Харли, — има и радост. Не можеш да имаш едното, без да имаш другото.

Младши се отдалечава от Док и Старши и идва по-близо до мен.

— Не мога да бъда водачът, когото вие искате — казва той. — Никога няма да бъда този тип водач. И затова ще бъда по-добър.

Старши се обръща към Док:

— Направи го.

— Какво да направи? — питам аз.

Док го слуша внимателно.

— Ще направим друг. Ще използваме различна репликация на ДНК. Ще се отървем от този и ще направим друг.

— Какво ще направите? — пита Младши.

Очите му са широко отворени, сякаш е уплашен от собствените си мисли.

Старши се обръща към него.

— Теб, шибан идиот. Не мога да повярвам, че имаме една и съща ДНК!

— За какво говориш? — гласът на Младши трепери. — Ти… ти ли си моят баща?

— Там, там!

Старши сочи към стената. Зад нея са масата със спринцовките и големият цилиндър със златиста течност и мехурчетата с ембриони в нея.

— Какво — твоя ДНК е била инжектирана на майка ми, така ли?

Старши изревава вбесен.

— Ти никога не си имал майка! Ние сме един и същ човек! Младши се клонират — имат еднаква ДНК, всичко им е еднакво. Трябваше само да те изтегля от буркана и да те сложа в тръбата преди шестнайсет години.

— Ние не сме еднакви — произнася с отвращение Младши.

— Що се касае до генетичния ни код, ние сме точно копие на всеки един Старши преди нас.

Но аз знам, че Младши нямаше това предвид, когато каза, че не са еднакви.

— Ето защо имаме общ достъп, затова моят биометричен скенер ми отваря вратите навсякъде — мърмори си Младши.

Мисля си за приятния женски глас от компютъра: „Старши/ Младши достъп осигурен“. Той никога не разграничи Старши от Младши, защото между тях няма никаква разлика.

— Не ме интересува — казва по-високо Младши и гледа втренчено Старши. — За мен няма значение дали сме еднакви, или не. Аз не съм ти и няма да вземам решенията, които ти си вземал. Не ми пука за уроците ти, нито за правилата ти. Повече няма да те слушам!

Чувам стъпки зад гърба си. Всички други са толкова погълнати от Младши и Старши, че не забелязват мъжа с белега на врата, който се промъква тихо в стаята. Орион се пресяга към кофата с фидус. Тя е там, където Старши я изпусна, когато Младши го удари. Навежда се да я вземе и тогава Док го забелязва после Младши, а след него и Старши. Той гледа невярващо с широко отворени очи.

— Ето го — прошепва Старши толкова тихо, че не съм съвсем сигурна, че каза точно това. Погледът му се отмества към Док и после обратно към мъжа пред него. — Ти се закле, че е мъртъв.

— И аз наистина съм мъртъв, Старши — казва мъжът и вдига кофата от пода. — Онзи Младши, когото ти създаде, е мъртъв. Аз вече не съм онзи Младши. Сега съм Орион. Орион ловецът.

Старши отваря уста — иска да говори, да крещи, да беснее, но Орион не му дава възможност, защото излива кофата с фидус върху главата му.

— Дръпни се назад! Не го пипай! — крещи Док, докато подобната на желе гъста течност се стича по тялото на Старши.

Орион отстъпва назад с усмивка. Младши изглежда така, сякаш му се иска да се притече на помощ на Старши, но се възпира.

Сгърченото от ярост лице на Старши е като маска, която започва да се размива, когато фидус покрива лицето му. Той надига глава като любопитно дете. Коленете му се огъват и той пада тежко, краката му се изтягат напред, а ръцете са изпънати назад и поддържат тялото му. По лицето му бавно плъзва спокойна усмивка и той потъва в нищото. За момент изглежда така благ и спокоен, както никога не съм го виждала. Ръцете му се плъзват по плочките и тялото му се стоварва на пода. Не се опитва да се задържи и главата му се удря с такава сила в плочките, че аз подскачам. Фидус се разстила около тялото му като локва кръв. Наблюдавам го как диша все по-бавно и по-бавно, докато спира съвсем.

Старши най-после е намерил покой.