През Вселената

45 Ейми

Съжалявам само за едно.

Не знам защо точно сега мисля за това. Дали пък не е по-правилно: мисля за онова.

Беше нашата последна среща.

Вече бях казала на Джейсън, че скоро ще замина. Завинаги. Бяхме се сбогували по-рано същата нощ в спалнята му. Сами. Заедно. Наистина заедно. За първи и за последен път.

След което той ме заведе в онова суперскъпо италианско място, наречено Малката Сиера. Всичко беше толкова прекрасно, че ме избиваше на плач, защото знаех, че ще свърши. Естествено, не бях с водоустойчива спирала и разбира се, всичко се омаза, така че помолих да ме извинят. Имаше само една тоалетна и опашка от чакащи жени.

— Ти ли си с Джейсън? — попита едно момиче пред мен.

Кимнах. Името й бе Ерин и беше по-голяма от мен, и май това бе всичко, което знаех за нея.

— Миналата година той разби сърцето ми. Идея нямам как го прави.

— Какво точно да прави? — попитах все още усмихната аз.

Макар да усещах колко изкуствена е станала усмивката ми.

— Да поддържа отношения с всичките си приятелки. — Усмивката ми се стопи. — Кълна се — продължи Ерин, през всичките месеци докато излизахме, си мислех, че аз съм единствената, изобщо не знаех за Джил и Стейси, научих чак след като се разделихме.

Почувствах се, сякаш бях глътнала разтопено олово.

— Изневерявал ли ти е?

— О, да — отвърна тя. После се засмя. — Но то беше минала година. Сигурна съм, че вече не е такъв. Двамата заедно изглеждате много сладки. Радвам се, че си успяла да го промениш. Ти се казваш Кристин, нали?

— Не — отвърнах глухо аз. — Ейми.

Коя беше Кристин? Срещаше ли се Джейсън и с нея?

— Моя грешка — каза Ерин.

Напуснах опашката. Майната й на размазаната спирала.

Но когато седнах на масата, Джейсън се засмя, навлажни кранчето на една салфетка и сам избърса окото ми, погали с пръсти бузата ми и очите му се спряха с копнеж върху устните ми.

А аз си припомних, че по-рано тази вечер се бях сбогувала с него.

Част от мен искаше да разбере коя беше Кристин. На кого писа съобщение и не ми даде да видя телефона му. Какво имаха предвид приятелите му с „големите планове“ за следващата събота. Когато ще съм заминала.

Но другата част от мен си каза, че беше твърде късно. Ние вече се… бяхме сбогували.

Нямаше ли да ми е по-лесно да вярвам, че Джейсън беше моят Джейсън, а не измамник?

Тогава не смятах, че би имало значение.

Сега единственото, за което съжалявам, е, че не поисках да разбера истината.