През Вселената

61 Ейми

Стоя сама в тъмната Архивна зала, след като Младши ме изостави там. Не съм сигурна защо Младши тръгна със Старши. Вярвам на Младши, но не и на Старши, а смятах, че Младши е съгласен с мен относно Старши.

Но под всичко това, винаги дълбоко в мен тупти едно непрестанно безпокойство за родителите ми, едно желание да открия убиеца и да ги защитя. То е почти като сраснало с мен. Облива ме вълна от страх. Мускулите на краката ми треперят, но не мога да преценя дали от желанието им да побягнат, или защото искат да се огънат под мен.

— Ейми?

Сподавям вик на изненада.

— Аз съм, Орион — казва той и излиза от сенките зад модела на Земята.

— Къде беше преди малко? — питам аз. — Стори ми се, че те видях…

Орион ми се усмихва смутено.

— Разглеждах локатора на безжичните приемници, просто за удоволствие, нали разбираш. Видях, че Старши е наблизо. Аз, аз не се спогаждам много с него. Реших, че по-добре ще бъде да се покрия, докато не си тръгне.

— И теб ли мрази, а? — питам аз. Орион кимва. — Какво си направил?

— По-скоро е самото ми съществуване.

— Даа, също като мен.

Орион отмята косата си от лицето и забелязвам нещо бяло, белег, който се проточваше по лявата страна на врата му.

— Смятах да те попитам — започва Орион, — видях те да тичаш и… от какво всъщност бягаш?

Той е вторият човек, който ме пита за това, но мисля, че Орион влага различен смисъл от момичето на заешкото поле.

— Не съм сигурна — отвръщам аз, — но май вече се изморих да бягам.

— Да. — Орион хвърля поглед зад себе си. — И аз също.

— По-добре да тръгвам — казвам аз, макар че няма къде да отида.

Само знам, че не ми се стои тук бездейна, ужасена да помръдна, страхливо криеща се в сенките на недостижими планети.

— До скоро виждане — подвиква след мен Орион.

Връщам се обратно в Болницата, без да тичам. Не искам да премина в състоянието, когато движенията на тялото ми заглушават мислите ми. Насилвам краката си да се движат бавно, а за сметка на това оставям мислите си да препускат.

В градината на Болницата въздухът е влажен. Ако бях на Земята, бих си помислила, че се кани да завали, но не съм. Тук дъждът са само пръски от небето.

— Пусни ме — произнася старчески глас зад мен. — Мога и сама да се кача по стълбите.

Обръщам се, изпълнена с любопитство. В старческия глас се долавят проницателност и интелигентност, и аз го разпознавам. Стийла. Жената, която разпръсна тълпата от фийдъри по време на първото ми бягане, веднага след като се бях събудила.

— Да, майко.

Говорът на младата жена не прилича на този на майка й. Същата мъртвешка монотонност, която използваше и Филомина, докато присъствах на прегледа й при лекаря.

Стийла улавя погледа ми. Очите й са замъглени с цвят на мляко, примесено с кал. За миг ме поглежда с недоверие, но набръчканите й устни се разтеглят в още по-набръчкана усмивка. Зъбите й са с петна и изкривени, дъхът й мирише на лук, но въпреки това усмивката е хубава. Една истинска усмивка.

— Майко — повтаря жената.

— О, я млъквай — казва съвсем любезно възрастната жена. — Ще се забавя само за малко.

— Добре, майко.

Жената застава напълно неподвижна. Изобщо не е разстроена от грубите думи на майка си и изглежда, е напълно доволна просто да си стои там.

— Радвам се да ви видя отново — казвам аз и протягам ръка.

Силата, с която Стийла я хваща, ме изненадва.

— Иска ми се да кажа същото. Мразя това място.

— Майко — обажда се любезно жената, — трябва вече да сме в Болницата.

Стийла изглежда едновременно победена и дръзка.

— Майко.

Гласът на жената е раздразнен, но любезен. Съвършено любезен. Съвършено зловещ.

— Идвам!

Стийла звучи като разгневено дете, но видът й е на тъжна жена, която е твърде стара, за да взема сама решения.

— Аз ще я заведа — проговорвам аз, преди да осъзная какво съм казала. — Имам предвид, че и аз отивам там, така че няма да ме затрудни.

Дъщерята примигва.

— Ако това е приемливо за теб, май…

— Да, да, приемливо е. А сега си тръгвай. — Стийла наблюдава как се отдалечава дъщеря й. — Шибана гадост, да гледаш как дъщеря ти се превръща в една от тях. — Отварям уста, за да попитам кои са тези „тях“, но тя ме изпреварва. — В една от онези безмозъчни глупачки. Когато бях на двайсет, ме обявиха за луда и ме обучиха за агроном. — Докато я водя към стълбите, тя се заглежда в градината зад Болницата. — Аз направих онази градина. Преди да се появя, там нямаше нищо друго, освен плевели и шубраци. Оттогава вземам онези синьо-бели хапчета, та досега. Но нямам нищо против. По-добре да си луд на хапчета, отколкото с празна глава. Иска ми се и дъщеря ми да беше луда. Вероятно тогава щях да я харесвам повече.

„Празни“. Чудесна дума, за да ги опишеш.

— Чух за теб по безжичния приемник — казва Стийла и ме хваща за ръка. Възлестите й пръсти обгръщат здраво лакътя ми. — Не смятам, че си каквото казваха, че си била.

— Аз пък смятам, че ти си една от най-интелигентните личности на кораба.

— Не съм интелигентна — изсумтява Стийла. Тя вдига поглед, когато стигаме до вратите. — Изобщо не съм интелигентна, само уплашена.

Тя стисва още по-силно лакътя ми, успявайки по някакъв начин да забие ноктите си в кожата ми. Изпитвам желание да освободя ръката си от пръстите й, но когато поглеждам към нея, ми се струва, че ме използва като спасително въже, тази, която ще я остави да се удави.

— От какво се страхуваш?

Стийла с вторачила празния си поглед напред.

— Аз съм една от последните. — Поглежда ме и забелязва смутеното ми лице. — Една от последните от моето поколение. — Вратите се плъзват настрани и ние влизаме, но Стийла върви все по-бавно, докато накрая спира насред фоайето. — Никой никога не се връща оттук.

— Глупости — засмивам се аз. — Тази сутрин излязох оттук.

Тя поглежда към гладката кожа на ръката ми.

— Аз помня. Никога няма да ги забравя: Сунестра, Евърард, моя Алби… всичките доведени тук от техните любящи, безмозъчни семейства и никой от тях не се върна обратно.

Прехапвам обезпокоена устната си.

— Никога не съм ги виждала — казвам аз, но си спомням, че съвсем наскоро приеха една жена.

Сестрата я отведе някъде. Но къде?

Повеждам Стийла към предното бюро. Покашлям се, за да привлека вниманието на масивната жена.

— Какво има? — пита тя, оглеждайки Стийла със студени, жестоки очи.

— Дъщеря й дойде, за да я остави.

Сестрата кимва и понечва да заобиколи бюрото.

— Ще я отведа на четвъртия етаж.

— Но вие дори не сте попитали какво й има.

Сестрата върти очи.

— Какво ти има?

— Нищо — отговаря Стийла.

— Каза ли дъщеря ти, че имаш халюцинации? — пита я сестрата.

— Тя каза, че съм била… — започва Стийла, а на лицето й се изписва безпокойство.

— В което няма нищо лошо — намесвам се аз и я потупвам по ръката. — Възрастните хора невинаги мислят логично. Нищо обезпокоително — Поглеждам към сестрата. — Това не е причина да постъпва в болница. Мога да я заведа обратно в дома й.

— Какви са халюцинациите? — пита с отегчение сестрата.

Лицето на Стийла потъмнява. Виждам, че тя е наистина обезпокоена и наистина се страхува.

— Аз… аз помня… — мълви тя.

— И какво точно си спомняш?

Сестрата не вдига поглед от таблета, на който пише.

— Звездите… — прошепва Стийла. Хващам ръката и по-здраво. — По-рано, когато Старши каза…

Гласът й секва. Тя не довършва.

— Но…

Цялото ми внимание е насочено към нея. Начинът, по който трепери, ми подсказва, че тя иска да каже нещо, което е от жизнено значение за нея. Сестрата се прозява.

— Спомням си, че това се е случвало и преди. Когато бях бременна с дъщеря ми…

— Не се е случвало — намесва се сестрата. — Много от възрастните твърдят същото. Просто смесват миналото с настоящето.

Стийла настръхва.

— Няма да ми казваш какво си спомням и какво не!

— Класически случай на халюцинации поради прекомерна възраст — заявява сестрата. — Ела с мен.

Тя се измъква иззад бюрото и посяга към ръката на Стийла. А тя се хваща още по-здраво за мен и отказва да помръдне.

— Къде ще я заведете? — питам аз.

— На четвъртия етаж.

Мислите ме препускат. Трябва да сменя Харли на поста. Трябва да се съсредоточа върху откриването на убиеца. Но крехките ръце на Стийла треперят. Казах си, че няма да съм тази, която ще я остави да потъне. Мога да отделя време, за да бъда нейният спасителен пояс. Освен това ужасно ма се иска разбера какво се крие зад онези заключени врати.

— Ще я заведа до горе — предлагам аз.

Усещам как Стийла се отпуска с облекчение.

— Не би трябвало…

— Няма проблем.

— Нека се обадя на Док.

Ръката й посяга към бутона в ухото й.

— Не, не се безпокойте. Била съм там и преди. Няма да се изгубим.

Сестрата кима с неохота. Наблюдава ни с кръглите си очи как се приближаваме до асансьора. Натискам бутона и зачакаме.

— Можем да се измъкнем — прошепвам на Стийла. — Знам как. Мога да те изведа оттук, без някой да забележи.

Дори не съм сигурна защо го предлагам. Ако има нужда от медицински грижи, значи, й трябва лекарят. Но целият й пламък за живот изчезва и се заменя със страх, а това направо ме убива.

Стийла клати глава.

— Виждам се в Голямата зала, бременна с дъщеря ми, стоя и гледам звездите. Мога да ги видя от ясни по-ясни. Но това не би трябвало да се случва, нали? Онази сестра ми каза, че много от нас получават халюцинации. Може пък да е от възрастта ми. Предполагам, че трябва да ме прегледа лекарят.

Вратите на асансьора се отварят. Държа ръката на Стийла, докато влизаме в него. За миг пръстта ми се поколебава над бутона за третия етаж, но после се мести и натиска копчето на четвъртия. Асансьорът започва да се изкачва и стомахът ми сякаш пропада. И двете мълчим.

Асансьорът подскача за кратко и спира. Индикаторът показва, че сме на четвъртия етаж.

— Остани с мен — шепне Стийла, докато вратите се отварят.