През Вселената

2 Младши

Вратата е заключена.

— Я виж ти, това е интересно — казвам на празната стая. Разбирате ли, на „Благословеният“ почти няма заключени стаи. Просто не е необходимо. „Благословеният“ не е малък — когато е бил изстрелян преди два века и половина, той е бил най-големият построен дотогава кораб, но явно, не е достатъчно голям, защото всички имаме усещането, че сме притиснати под тежестта на металните стени. Личното пространство е най-ценното ни притежание и никой, абсолютно никой не би посмял да наруши неговата неприкосновеност.

Ето затова затворената врата пред мен е нещо напълно необичайно. Защо да се заключва врата, която никой не би отворил насила?

Не съм особено изненадан. Една заключена врата напълно подхожда на Старши.

Стисвам зъби. Какво му е лошото ли? Това, че вратата е заключена заради мен. Не може да е другояче. Тук е Ниво кийпъри1 и двамата със Старши, като настоящ и бъдещ водач на кораба, сме единствените, които имат право на достъп.

— Мамка му! — крещя и блъскам по вратата.

Защото знам, сигурен съм, че от другата страна на тази врата е моят шанс. Когато повикаха Старши на Ниво шипъри2, за да прегледа двигателя, той хукна към стаята си и донесе оттам една кутия, отиде с нея до люка и после я занесе обратно в стаята си. И преди да излезе оттук, заключи вратата. Ясно е, че каквото да има в тази стая, то е нещо важно и свързано с кораба, за което аз също трябва да знам като водач в процес на обучение.

Още едно от нещата, които Старши пази в тайна от мен. Надявам се, че поне наистина ще ме обучава, вместо да ми дава още тъпи уроци и ненужни сведения.

Ако имах тази кутия, щях да му докажа, че… какво? Всъщност нямах представа какво има в нея. Едно беше сигурно — каквото и да имаше в кутията, то го караше да прекарва много повече време на Ниво шипъри. Нещо не беше наред, имаше някакъв сериозен проблем и затова Старши бе толкова зает, колкото никога досега.

Мамка му, защо просто не ми дадат шанс, може пък да мога да помогна.

Сритвам вратата, после се обръщам и се стоварвам върху нея. Преди три години, когато започна обучението ми, изобщо ней замислях дали Старши ме учи както трябва, или не. Просто се радвах, че повече няма да съм на Ниво фийдъри3. Макар че ме наричат Младши, аз съм най-младият на кораба и винаги съм знаел, че като роден по-рано, един ден ще бъда Старши на поколението родено след мен. Така и не можах да се приспособя към живота с фийдърите и с тяхната мания за земеделие и отглеждане на животни. Преместването ми при Старши си беше направо облекчение.

Но сега съм на шестнайсет и ми писна да уча уроци. Време е да стана истински водач, независимо дали това се харесват Старши, или не.

Победен от една заключена врата. Не е чудно, че Старши не си прави труда да ме обучава.

Блъскам с глава в стената и се удрям в метална квадратна плочка, монтирана в стената. Биометричният скенер. Винаги съм смятал, че с него се управлява осветлението в Голямата зала. Повечето от биометричните скенери на кораба имат такива функции — да включват светлините, да задействат електрониката или да отварят врати.

Обръщам се и прекарвам палец по прозореца на биометричния скенер. „Старши/Младши осигурен достъп“, чурулика компютърът с жизнерадостен женски глас. Като Младши аз имах навсякъде достъп като този на Старши.

— Команда? — пита ме компютърът.

Хм. Странно. Обикновено вратите се отварят автоматично, след като се осигури достъп. Каква друга команда е необходима на една врата?

— Ъъ, отвори?

Противно на очакванията ми, вратата на стаята на Старши не се отваря автоматично. Вместо това се задвижва таванът. Завъртам се на място, сърцето ми ще се пръсне. Над мен металният таван се разделя на две и бавно слиза надолу, и под него се показва…

Показва се прозорец.

Той гледа навън.

И към звездите.

На кораба има люкове, знам го, но Старши никога не ми ги е показвал, както не ми е показвал и огромния двигател, който поддържа движението на кораба, нито пък някакви архиви от времето на кораба преди Епидемията. Нямах представа, че металният таван на Голямата зала крие прозорец към Вселената.

За пръв път виждам звезди.

Нямах представа, че са толкова красиви.

Пред мен се простира цялата Вселена. Леле, колко е голяма, невероятно голяма. Очите ми се изпълват със звезден блясък. Има толкова много звезди. Те са като бели тирета на небето с ивици от бледи цветове — най-вече червени и жълти, а понякога и сини или зелени. Когато ги виждам всичките пред себе си, имам усещането като никога досега, че скоро ще кацнем. Представям си го: корабът каца за пръв път — нощ е, няма луна, нито облаци, и преди да се захванем да създаваме нашия нов свят, всички се спираме и се взираме в звездите над нас.

— Достъп отменен — съобщава равнодушно компютърът с приятен глас. — Спускане на екрана.

Спускане на екрана? Какво значи това?

Над мен звездите блестят ярко.

И тогава прозорецът над мен се разцепва. Точно в центъра му се появява тънка пукнатина, която се разтваря все повече и повече.

Мамка му. Мамка му!

Голямата зала се изпълва със странен боботещ звук. Главата ми се мята наляво и надясно, после пак наляво и надясно, търся нещо, за което да се хвана, но тук няма нищо — Голямата зала е просто широко отворен под. Защо никога досега не ми е идвало наум, че няма смисъл да имаме стая, в която няма нищо, за което можеш да се хванеш? Тя е голяма, вярно, но тук няма нищо друго, освен огромния под, стените и вратите — нищо, което да ме защити от Космоса зад счупения прозорец. И сега какво? Корабът ще се разпадне на парчета? Ами аз? Ще експлодирам или ще се пръсна отвътре, нещо такова. Не си спомням кое точно, но няма значение. Крайният резултат ще е един и същ. Туниката ми тежи и ме притиска, прилепнала от пот към тялото ми, и единствената мисъл, която ми идва, е, че материята е твърде тънка срещу опустошителното космическо пространство.

Ще умра.

Космосът ще ме засмуче.

Имплозия.

Смърт.

И точно в този момент ме осенява друга мисъл: какво ще стане с останалата част от кораба? Ако Ниво кийпъри не е защитено, пространството не просто ще ме засмуче навън — то ще ме изтегли през Ниво кийпъри в Ниво шипъри и Ниво фийдъри под него. Те всички ще умрат. Всички. Абсолютно всички хора на кораба.

Краката ми се плъзгат по покрития с плочки под, когато се втурвам през стаята. (За един кратък миг краката ми понечват да се върнат към вратата на люка, онази, която води към живота и свободата, но аз не им обръщам внимание. Те просто се опитват да ме запазят жив; тях не ги вълнуват другите хора на кораба.) Хвърлям се към големия червен бутон за аварийно блокиране над люка. Подът потреперва, когато Ниво кийпъри се изолира от останалата част на кораба. Сега вече няма връщане назад.

Обръщам се към тавана, към откритата Вселена.

Към смъртта.