През Вселената

16 Младши

Тя започва да плаче. Не нежни, тъжни сълзи, а гневни, сякаш мрази целия свят или най-малкото кораба, който сега е целият й свят. Така че правя онова, което всеки разумен човек би направил, когато се изправи пред плачещо момиче.

Плюя си на петите и се махам оттам.

Познат звук бип, бип-бип изпълва лявото ми ухо.

— Свързване със Старши — произнася нежен, женски глас.

— Отхвърлено.

Старши беше напуснал Болницата веднага щом Док започна да се грижи за възстановяването на Ейми след реанимацията. Не помогна да се закачат банките, нито пък наблюдава как бавно капка по капка три пълни банки с хранителен разтвор и течности се вляха в нея. Не беше там да ни помогне да я вдигнем и да я пренесем в новото й легло в Отделението, което Док приготви за нея. Не беше там, когато тя се събуди, и не беше стоял до леглото й повече от седем часа, за да не бъде сама, щом дойде в съзнание.

Изобщо не ме интересува какво има да ми казва точно сега.

Това, за което съм загрижен, е Ейми. Може би ако види повече от „Благословеният“, няма да плаче така. Ако мога да й дам късче от дома й, нещо, което да й напомни за слънчевата Земя, може би тя ще…

Насочвам се право към градината зад Болницата. По това време там е пълно с цъфнали цветя, но аз знам кои точно ще потърся — големите жълто-оранжеви цветя, които растат близо до езерото, онези с цветните ивици, почти толкова ярки, колкото косата на Ейми.

Само след секунди ги откривам: останали са само няколко цвята, които са свели големи си глави над водата. Без да обръщам внимание на калта, която се просмуква в панталоните ми, заставам на колене и откъсвам половин дузина цветя. Листенцата на цветовете са завити в края и са дълги колкото пръстите ми. Ноздрите ми бавно се изпълват с уханието им с мирис на мед.

— Младши.

По дяволите. Пръстите ми стискат здраво стеблата, обръща се и се озовавам срещу Старши.

— Ти отхвърли обаждането ми.

Гласът му е нисък, монотонен.

— Бях зает.

Студените му очи се спират върху цветята в ръката ми.

— Очевидно.

Запътвам се обратно към Болницата. Старши ме следва.

— Забравяш задълженията си. Още не си довършил домашното, което ти дадох вчера.

— Може да почака.

Започвам да изкачвам стъпалата, които водят към Болницата, но Старши сграбчва яката на ризата ми и ме издърпва обратно.

— Да си водач на кораба, е много по-важно, отколкото което и да е момиче.

Кимам. Прав е.

— Да не говорим, че изобщо не би трябвало да е тук — смотолевя Старши. — Ама че неприятно.

Мачкам стеблата на цветята между дланите си.

— Неприятно ли?

Сега моят глас е нисък и монотонен.

— Присъствието й е лошо за кораба. Различие. Първата причина за раздор.

В мен се надига като вълна протест. Това не е типът водач, който бих искал да стана — така студено безучастен към Ейми. Вчера Старши ми каза, че мое задължение е да защитавам хората. Не знаех, че има предвид само нашите хора.

— А сега се връщай обратно на Ниво кийпъри. И се залавяй с домашното.

— Не.

Очите на Старши първо се разширяват, а после се присвиват.

— Не ли?

Отскубвам се от хватката му и се насочвам към асансьора на Болницата. Преди вратата му да се затвори напълно, Старши влиза заедно с мен.

— Нямам време за твоите детинщини. Повтарям ти още веднъж. Връщай се обратно на Ниво кийпъри.

— Не — повтарям аз, все още усмихнат, но всичко е само фасада, за да скрия страха си.

Старши не понася бунтуване, а и никога досега не съм го отблъсквал толкова силно. Една част от мен иска да си вземе думите обратно, да се извиня и да го послушам, както обикновено постъпвам. Друга част от мен иска той да ми посегне, за да му отвърна с юмрук.

Старши вдига ляната си ръка към бутона на безжичния си предавател.

— Анулиране на кийпъри. Разрешение за Старши — произнася той и стомахът ми се обръща. Това едва ли е на добро. — Заповед: да се приложи модифициран, усилен шум към приемника на Младши. С променлив тон и височина. Ниво на интензивност: трето. Да се преустанови при влизане на обекта на Ниво кийпъри.

Веднага след това лявото ми ухо се изпълва с жужене с ниска височина. Затулвам с ръка ухото си, но шумът не идва отвън, а идва от безжичния приемник в ухото ми. След секунда жуженето се извисява до пронизителен писък, спада отново до жужене, преминава в звук, който стърже по тъпанчето ми.

Мушкам с пръст в моя предавател.

— Отменя се! — казвам аз. — Заповед: прекратете всички звуци.

— Достъп отказан — произнася женски глас в моя приемник сред смазващи звуци, сякаш се отелва крава.

Уф! Това не е като при биометричния скенер, където имам същото разрешение за достъп като Старши. При безжичните приемници е различно, те са уникални за всеки от нас. Единствено този на Старши може да преустанови дразненето в моя.

— Накарай ги да спрат — обръщам се към него.

В ухото ми се пъха бълбукащ звук, който сам по себе си не е толкова лош, но всяко бълбукане е прекъсвано от едно ийп с висока честота, което ме кара да подскачам всяка следваща секунда.

Вратата на асансьора се плъзва, οтваря се и ние излизаме в общото помещение.

— Шумът ще спре веднага след като влезеш в Учебния център, готов да учиш и да слушаш — заявява любезно Старши. После натиска бутона на предавателя си. — Заповед: силата на звука да се увеличи до ниво четири.

Звуците стават по-силни. Старши ми се усмихва. После се обръща и бавно се отдалечава по посока към кабинета на Док.

Опитвам да напъхам пръста си навътре в ухото, но от това не става по-добре. Безжичният приемник е свързан направо към тъпанчето на ухото ми. В ухото ми изпуква нещо, което звучи като чупещо се стъкло на фона на кукуригане на петел.

— Хубави цветя.

— Орион?

Всякаква изненада от факта, че виждам тук в Отделението един архивист, е изместена от какофонията, която вибрира в лявото ми ухо. Бях забравил дори цветята, които стискам в дясната си ръка. От прекършените стебла между пръстите ми се процежда зелен растителен сок.

— Трябва да заредя запасите си.

Орион разклаща малко пластмасово шише, в което потропват хапчета. Вероятно ги е откраднал. Никой няма право да има запас от психиатрични лекарства — дори и да не живееш в Отделението, лекарствата се доставят ежедневно, по едно хапче на ден.

— Не искам Старши или Док да ме спипат.

И Орион прибира хапчетата в джоба си.

Притискам ръка към ухото си в безсилен опит да заглуша шума, но няма ефект.

Орион се усмихва мрачно.

— Онзи стар номер. Няма смисъл да се опиташ да спре шума. Колкото по-дълго продължава, толкова по-зле ще става. — Той ме наблюдава, докато удрям с юмрук ухото си. — Просто направи онова, което ти е казал да направиш, иначе от това ще полудееш.

— Откъде знаеш?

Думите ми прозвучават грубо и гневно, но само защото ми е трудно да се концентрирам върху нещо друго, освен неприятния шум в ухото ми.

— Исках само да ти дам малък съвет — няма смисъл да се противопоставяш директно на Старши. Не върши работа. Той е стар цар, свикнал да властва. Не можеш просто да се изправиш срещу него. Трябва да си по-потаен.

Орион прибира зад ухото си кичур от дългата си коса и отново забелязвам белите белези, наподобяващи мрежа на пак, които се спускат надолу от лявата страна на врата му, сякаш плътта му е била разкъсана някога, а после отделните парчета са паснали напълно едно с друго.

— Ще постъпвам така, както аз реша — казвам аз и минавам покрай него, притиснал ръка към ухото си.

Прекосявам с олюляване общото помещение. Когато минавам покрай Харли, нов тон с висока честота започва дивашко стакато в ухото ми, изваждайки ме от равновесие и аз се блъсвам в платното му за рисуване.

— Младши! — възкликва той и скача загрижен.

Не му обръщам внимание, отварям вратата към салона и се насочвам към стаята на Ейми. Ще й дам тези тъпи цветя, дори това да ме убие. Няма да оставя Старши да ми попречи.

— Какво е станало?

Харли ме е последвал. Той посяга да ме задържи и оставя цветен отпечатък от дланта си върху ръката ми, но аз се освобождавам от него.

Спирам пред стаята на Ейми и чукам на вратата.

Няма отговор.

— Какво правиш тук?

Гласът на Харли потреперва и аз го забелязвам въпреки високото кукуригане, което започва в лявото ми ухо. Сега си спомням — преди да я дадат на Ейми, това беше стаята на бившата му приятелка.

— Нов обитател — отвръщам аз, като се мръщя.

Гласът ми звучи силно за нещастното ми ухо.

Харли допира ръка до стената и оставя оранжево-жълто петно върху бялата матова боя. Никой няма да му обърне внимание, просто едно от много други такива. Откакто Харли се премести за постоянно в Отделението, цветните петна го следват навсякъде откъдето мине, като следи от дъга.

Безжичният приемник прави всичко възможно, за да ме разсейва — различните звуци и тонове се сменят с шеметна бързина. Изпитвам желание да разбия главата си във вратата само за да накарам шума да спре. Направо ме докарва до лудост, една лудост, която лекарствата на Док не могат да излекуват. Лявата ми ръка дърпа така силно ухото ми, че между пръстите ми се процежда кръв. Опасявам се, че ако продължа, ще го откъсна. Вместо това удрям стената с десния си юмрук.

Цветята, които така внимателно набрах от градината, големите ярки цветове, които подбрах специално, защото ми напомняха за косата на Ейми, се пречупват от силата, с която юмрукът ми се сблъсква със стената. Посипва се дъжд от червени и златни листенца. Разтварям юмрука си. Стеблата са се превърнали в гъста, лепкава маса. Листата са станали почти неразпознаваеми. Самите цветя представляват жалки останки от естествената красота, която притежаваха на брега на езерото.

Насрещен поток от щракащи звуци се добавя към звуковото ми мъчение. Оставям цветята да паднат пред вратата на Ейми притискам и двете си ръце към ушите, сякаш искам да задържа звука в черепа си, после хуквам навън към гравитационната тръба, към Ниво кийпъри, към тихото спокойствие.