През Вселената

13 Ейми

Болка.

Студено, толкова студено, че ме изгаря, но не такова изгаряне като с нажежен инструмент, не, а изгаряне, което дълбае в мен, погубва ме.

Болка.

Обгаряща, изтръгваща, смразяваща, разкъсваща, кървяща, разтърсваща болка.

Стомахът ми се свива в спазми. Не мога да повърна празнота.

Очите ми виждат само петна. Някои ярки. Някои не. Без фокус.

През ноздрите ми надолу към гърлото се стича слуз. Давене. Гадене. Кашляне.

В ушите ми се плиска вода и заглушава интонацията на дълбоките мъжки гласове, които говорят около мен.

Нечии ръце ме вадят от кишата на моя стъклен ковчег, струва ми се, че ме спасяват от плаващи пясъци. Криогенната течност ме държи здраво, дърпа ме обратно в моя воден гроб, като влачи студените си пръсти по кожата ми.

Слагат ме да легна върху нещо студено, твърдо и равно. Около носа ми нагласяват подобна на тръба маска. В ноздрите ми нахлува болезнено топъл въздух, който се опитва да накара дробовете ми да заработят. Нечии ръце притискат към кожата ми нещо лепкаво. Много скоро след това мускулите ми се свиват болезнено.

От двете страни на главата ми две нежни ръце я държат неподвижна, а през това време два груби пръста разтварят клепачите ми. Не, не искам повече капки за очи. Но цоп, цоп, студената течност капва в очите ми. Мъчително примигвам, сълзите ми се смесват с лепкавото нещо, което са сложили там.

След което грубите ръце се преместват върху устата ми. В началото не схващам какво става и устните ми се разтварят с лекота. После разбирам, че човекът прави нещо, студена течност се стича надолу по гърлото ми, но аз не знам какво е това, така че стисвам зъби и разклащам глава, но вратът ми е отвикнал да се движи, затова главата ми едва-едва се люшва.

Нежните ръце задържат отново главата ми неподвижна. Едно лице надзърва в моето. Момче, на годините на Джейсън, но по-високо, по-широко в раменете и по-мускулесто от него. Тъмна, мургава кожа, очи с цвят на мляко с какао с петънца от канела, които се издължават в края, с форма на бадем. Красиво лице, лице, на което можеш да се довериш. Остра болка пронизва главата ми, докато се взирам в него. Отвикнала съм да фокусирам очите си.

Момчето говори, но ушите ми са все още блокирани, за да го чуя ясно, но успявам да доловя тона, който е мил и успокояващ, когато потупва по челюстта ми. Отпускам брадичка, възнаградена съм с кимване и разтварям устните си заради него. По езика ми капе топъл гъст сироп с вкус на праскови и парлив алкохол, който покрива гърлото ми. Част от болезненото усещане изчезва.

Момчето отново надзърта в лицето ми.

— Щеопм датевдм — казва то.

Установявам, че нищо не му разбирам. То кимва към мен, сякаш се опитва да ми каже, че всичко ще бъде наред, но това изобщо не е вярно — нищо няма да бъде добре и никога не би могло да бъде.

Момчето хваща дясната ми ръка, грубите ръце хващат лявата. И преди да успея да мръдна врата си, те ме вдигат рязко до седнало положение.

Чувствам се, сякаш ще се счупя на две.

Някога бях лед.

Сега съм болка.