През Вселената

72 Младши

— Шш! — съскам на Ейми. — Чуваш ли?

— Какво да чувам? — шепне тя, а аз й махам с ръка да замълчи.

Дочува се, макар и слабо едно — бръм-туп-бръм, което ми напомня за машинното отделение. Но това не е възможно — ние сме два етажа под него.

— Идва от лабораторията.

Повеждам Ейми през криогенното ниво. От време на време тя поглежда нервно назад.

— Ще оставим вратата отворена — казвам й, защото знам, че се тревожи за баща си.

— Какво е това място? — пита ме, когато влизаме в лабораторията.

Тя шепне и аз едва я чувам, защото бръмченето става все по-силно.

— Това е лабораторията.

Аз също шепна.

Има нещо тайнствено около тази лаборатория и аз не съм забравил, че Док и Старши са все още тук, ако локаторната карта показва правилно. Движим се прилепени към стената.

— Виждала съм и преди тези неща.

Ейми сочи към големите цилиндрични спринцовки, надписани с характерните особености, които Старши иска да имат обитателите на кораба.

— Ето това правят тук.

— Какво е това?

Тя показва към голямата тръба, която върви от пода към тавана. Пълна е с кехлибарена течност, в която плуват някакви частички, подобно на малки мехурчета.

— Те изглеждат почти като… — тя свежда глава, — като ембриони.

Поглеждам към балончетата, които плуват в кехлибарената течност. И съм изненадан, че Ейми ги определи толкова бързо. Единственият зародиш, който някога съм виждал, беше на абортирала крава, но той беше много по-голям и целият в кръв, нямаше нищо общо с малки кръгли мехурчета, големи колкото кутрето на крака ми.

Водя Ейми в задната част на лабораторията, където зад чупката в стената е скрита гигантската помпа, която ми показа Старши, когато за пръв път дойдох тук. Ето откъде идва това бръм-туп-бръм. Помпата работи, тресе се и недоволства, докато механизмът й влива фидус и само звездите знаят какво още във водната система.

Старши стои до помпата и държи кофа, пълна с гъста прозрачна течност.

Док е застанал срещу него.

Дръпвам Ейми и двамата се шмугваме зад чупката в стената.

Не са ни забелязали — поне засега. Слагам пръст на устните си и Ейми ми кимва с глава. Двамата се привеждаме ниско и надничаме иззад ъгъла, за да гледаме какво правят. Пред нас има стол, който донякъде ни закрива гледката, но пък и ни прикрива.

— Съжалявам!

Док се надвиква с шума от помпата.

— Не е трябвало да й позволяваш да види! — беснее насреща му Старши и кофата в ръцете му се люшка от неравномерните му крачки.

Док го следи с нервен поглед.

— Мислех си, че ще я накара да се държи по-добре.

— Само фидус може да я държи под контрол. Защо й даде инхибиторните хапчета?

Старши оставя кофата на пода.

— Те говорят за мен — шепне Ейми в ухото ми.

Док отговаря нещо, но е с гръб към нас и аз не го чувам.

— Добре, довечера ще я вземем и ще я закараме на четвъртия етаж — казва Старши, грабва отново кофата и я влачи към помпата.

— Не мисля, че…

Старши хвърля кофата на пода. Бистрата течност вътре се плиска, но е по-гъста от вода, като сироп е и не се излива от кофата.

— Знаеш ли какво? — крещи Старши и крачи към Док. — Изобщо не ме интересува какво мислиш ти. Ако просто ме беше послушал още първия път, за онзи другия, сега нямаше да сме в това положение.

— Какво искаш…

— Знаеш какво имам предвид! — ръмжи Старши. — Младши! Ти остави Младши да живее!

Ейми ме сграбчва за ръката. Аз съм се привел силно напред и съм опасно близко, но искам да чуя думите им.

— С Младши всичко е наред — казва Док.

— Не този Младши. Другият Младши.

Док гледа втренчено Старши, лицето му е студено и безизразно, но аз съм сигурен, че едва се владее. Той стиска силно зъби и около устните му се е образувала тънка бяла линия. Старши изобщо не осъзнава реакцията му.

— Младши преди този сега! Онзи, който трябваше сега да поеме задълженията си, за да мога аз да се оттегля, вместо да хабя остатъка от живота си с един тийнейджър, който мисли със задника, а не с главата си!

— Ти ми каза да закарам онзи Младши на четвъртия етаж и аз го направих.

Док изправя гръб предизвикателно.

— Но не го уби, както ти казах, нали така?

— Мислех си, че фидус…

— Аз пък мисля, че на теб ти трябва малко повече фидус — изръмжава Старши. — Какво, защитаваш ли го точно сега? Прикриваш го, така ли?

— Мислех, че… — Док изглежда дребен и уплашен. — Той изчезна от картата за безжична връзка. Мислех, че се е самоубил.

Старши сумти.

— Ти така и не си направи труда да провериш, за да си сигурен. Прав ли съм? Виж докъде се докарахме. Убива замразени, събуди един от тях.

— Той е мъртъв, Старши, заклевам се, че е мъртъв.

Не знам дали Старши му вярва, или просто му се иска да вярва. Той се обръща и взема отново кофата.

— Какво е онова там? — шепне Ейми и кимва леко с глава към помпата.

— Свързва се с водоснабдяването — казвам и мисля усилено. Ако в тази кофа има…

Фидус.

Изправям се. Ейми се опитва да ме задържи, но аз се отскубвам. Не мога да оставя Старши да ги дрогира повече. Не мога да ги оставя да изливат още фидус във водата. Трябва да разруша помпата. Сграбчвам стола, зад който се бяхме свили с Ейми.

— Ти какво правиш тук? — пита Старши с ехидна усмивка, когато ме съзира.

Аз вдигам стола над главата си.

— Какво правиш? — изкрещява.

Ръцете ми треперят. Виждам пред себе си бъдещето, което ни очаква — бъдеще, в което водач съм аз, а не Старши. И в което няма фидус.

Наистина ли искам да ръководя кораба без фидус? Мисля си за избледняващите синини по китките на Ейми, за конфликтите, на които съм бил свидетел в Отделението, и мащаба, който биха придобили, ако обхванат целия кораб. Мога ли да управлявам без фидус? После си спомням очите на Ейми, когато беше дрогирана.

Мятам стола към помпата. Той отскача от метала и пада на пода. Помпата продължава да бръмчи.

— Какво правиш? — крещи зловещо Старши. — Ти си откачил! Точно като онзи Младши преди теб!

— А ти какво правиш? — изкрещявам аз в отговор. — Това е фидус, нали? Просто подготовка за още един ден на манипулиране и контрол на умовете?

— ТИ НЕ СИ ГОДЕН ДА БЪДЕШ СТАРШИ! — крещи той. Бялата му коса се вее зад него и той е този, който прилича на луд. — Ако не можеш да правиш това, значи, не можеш да управляваш кораба! Не си достатъчно силен да бъдеш водач! Никога няма да бъдеш достатъчно добър!

Прекосявам стаята с три големи крачки, стигам до него и стоварвам юмрука си право в лицето му. Старши изпуска кофата и се строполява на пода. Носът му кърви, тънката кожа на бузата му е зачервена и разкъсана. Навеждам се, сграбчвам го за ризата и го изправям. Той отваря уста, за да каже нещо, аз го удрям отново, като продължавам да го държа за ризата, за да не падне.

— Не съм слаб — казвам. Гласът ми трепери, но не от страх, а от сдържан гняв. — Достатъчно силен съм да знам, че не бива да се дава фидус и че опитът ти да държиш хората под контрол с него не е нищо друго, а слабост. Ако беше наистина силен, щеше да ръководиш кораба без упойващи вещества, които да ти вършат мръсната работа.

Чак когато спирам да говоря, осъзнавам, че в стаята се чува единствено гласът ми.

— Какво направи? — вика Старши, но не на мен, а на Ейми.

Вдигам поглед. Докато аз съм крещял и удрял Старши, Ейми се е промъкнала до помпата, открила е някаква вратичка отстрани и просто е измъкнала всички кабели.

Тя ми показва разноцветната връзка в ръката си.

— Е, номерът стана — казва ми с усмивка.