През Вселената

36 Младши

— Ейми?

И двамата се обръщаме. В края на редицата стои Харли.

— Ти какво правиш тук? — искам да знам аз.

Харли върви към нас и се прозява.

— Охранявам. Както се разбрахме. Никой, освен вас не е слизал тук.

— Довечера ще остана аз — казвам виновно, когато виждам тъмните кръгове под очите му.

— А, не, няма — хили се Харли. — Не можеш. Старши ще забележи. Нямам нищо против да съм тук, долу. Тихо е и мога да рисувам.

Познавам Харли. Знам колко обсебен може да бъде. Сигурно повечето време е прекарал в съзерцание на звездите, вместо да пази замразените.

Навеждам се към него, за да не ме чуе Ейми.

— Ами лекарствата ти…

Нямам предвид само синьо-белите потискащи хапчета, които и двамата вземаме, тях ги вземат всички в Отделението. Харли взема и други заради „епизодите“, откакто…

— Нищо няма да ми стане — отвръща Харли и макар че не съм много убеден в думите му, аз му вярвам. От начина, по който гледа Ейми, ми е ясно, че не иска да обсъждаме този въпрос пред нея.

— Защо не дойдеш с нас? Ейми иска да види родителите си — предлагам аз.

Харли се колебае — иска да се върне при звездите. Но когато вижда загрижения ми поглед, променя решението си.

— Добре — съгласява се той, но поглежда към коридора, който води към люка. В празния и отсъстващ поглед има някакъв див копнеж и това ме плаши. Така гледаше последния път, когато беше обсебен от онази натрапчива идея.

— Свърших тук — казва Ейми зад мен.

— Сигурна ли си?

Тя кимва.

— Но… не искаш ли да вземеш багажа си? — питам и поглеждам в таблета.

— Багажа ми?

— Ами да, нещата, които си взела със себе си, преди да те замразят. Тук е записано, че ти и родителите ти, всеки от вас е имал торба с багаж.