През Вселената

11 Ейми

Звукът на тиктакащ часовник ми липсва повече отколкото звукът от биенето на собственото ми сърце.

Времето тече, трябва да е така, но вече не съм толкова сигурна, както не съм сигурна, че се движа и през пространството. Всъщност съм доволна: това означава, че са минали вероятно триста години и триста шейсет и четири дни и утре ще се събудя. Понякога след надбягване през пресечена местност или дълъг ден в училище се случваше да се отпусна напълно облечена върху леглото и преди да се усетя, да заспя. Когато накрая отварях очи, усещането бе, сякаш ги бях затворила току-що, а се оказваше, че остатъкът от деня, както и половината от нощта бяха минали.

Но…

Имаше случаи, когато се строполявах върху леглото, затварях очи и сънувах, а усещането бе, като че в този сън е минал цял един живот, но като се събудех, установявах, че бяха минали само няколко минути.

Ами, ако е минала само една година? Ами, ако дори не сме излетели още?

От това най-много ме е страх.

— Когато стигнеш там, мисли за мен, докато гледаш към звездите — ми каза Джейсън.

— И не само когато гледам към звездите — отвърнах аз.

Студен полъх както в деня, когато ние…

Какво беше това?

… се срещнахме, а музиката от забавата думкаше толкова силно, че земята под краката ни вибрираше. На токове бях по-висока от Джейсън, но тогава бях боса и хладната трева галеше уморените ми нозе, когато го погледнах в очите…

Помръднах ли?

Споменът избледнява, усещането трева-полъх-Джейсън изчезва. Тъмнина. Кошмари щъкат из съзнанието ми.

Нещо става.

Не, не, не. Нищо не става. Никога нищо не се случва. Това е отново онзи кошмар, същият кошмар. Ед/Хасан ще ме размрази и ще съм такава, каквато съм сега, а те ще ме бутнат обратно вътре. Или пък корабът ще се разбие и аз ще си остана заклещена тук, замразена завинаги. А може би това е кошмарът, в който…

Дум.

… те забравят да ме размразят, корабът се приземява, всички са така развълнувани, че просто ме оставят тук и…

Нещо става.

Не. Кошмарите са все по-истински, което ги прави още по-гадни. Мисля, че чувам нещо. Не мога да чувам каквото и да е. Всичко е в съзнанието ми. Не се случва наистина. Мисли за нещо по-хубаво. Мисли за Джейсън. Мисли за мама и татко, мисли за…

Щрак.

Не. Не чух щракване. Щракването не се усеща като вибриране през леда. Нищо не се е случило. Това са просто кошмарите… един друг кошмар. Очевидно е така.

Ако можех, щях да затворя плътно очи. Вместо това се опитвам да фокусирам съзнанието си така, както фокусирах погледа си, за да наблюдавам нещо много отблизо. Спомени. Спомените винаги унищожават кошмарите.

Пред очите на съзнанието ми преминават образи, все едно гледам диапозитиви със спомени. Туристически поход в Големия каньон. Пътуване до океана с класа от прогимназията. Играя гимнастика като дете. Първият път, когато шофирах. Първият път, когато одрах колата (същия ден) и татко ми се развика, но въпреки това ми купи сладолед и двамата си обещахме да не казваме на мама. Печене на коледни сладки с мама и баба в годината, преди тя да постъпи в частна клиника. Бягане през пресечена местност. Трениране за маратон.

Усещам нещо. Усещам нещо. Топлина в стомаха. И чувам… бучене на електричество. Установявам, че го чувам, защото идва откъм тръбите, пъхнати в гърлото ми.

Тялото ми се плъзва. Само на част от милиметъра, но се плъзва.

Ледът се топи.

О боже.

Дум.

Сърцето ми.

Дум-дум.

Вода прониква около миглите на лявото ми око. Неволно потрепвам. Жълтата коричка, която държеше очите ми залепени неясно откога, се пропуква… за първи път, откакто съм замразена… аз помръдвам.

О, боже. О, господи. О, боже.