През Вселената

50 Младши

Почуквам на вратата на Ейми по-силно, отколкото възнамерявах, тъй като мислите ми все още се въртят около думите на Орион.

Вратата отваря Харли.

— Къде е Ейми? — избутвам го и влизам в стаята.

Тя е седнала върху леглото си. Питам се за какво ли може да са си говорили. Сами. В нейната стая. На леглото й.

— Какво искаш? — пита Ейми и макар в думите й да не се долавя нетърпение, започвам да се чудя дали не се опитва да се отърве от мен, за да остане отново насаме с Харли.

Харли влиза в банята и се връща с чаша вода.

— Защо си разстроена? — питам аз.

— Нищо важно — отговаря Ейми и изгълтва на един дъх водата.

Сядам на стола до бюрото. Харли присяда до Ейми върху леглото. Иска ми се да се бях сетил да предложа стола на Харли.

— Защо някой би искал да убие замразените? — питам ги. Харли и Ейми изглеждат изненадани от неочаквания ми въпрос, а аз все още недоумявам какво да си мисля за Орион. — Двама вече са мъртви. Двама. По неясни причини.

— Какво ти каза Старши, когато го намери? — запитва Харли.

Известно време не отговарям, за да им дам възможност да осъзнаят, че нещо не е наред. Не се опитвам да бъда тайнствен. Просто не знам какво да кажа. Че не съм сигурен дали мога да вярвам на Старши? Харли е виждал само едната му страна на любезен дядо. За него Старши е мъдрият водач. Как бих могъл да му кажа, че от всички хора на кораба, човекът, когото най-силно подозирам за убийствата, е самият Старши?

— Мисля, че трябва да разберем защо замразените са подложени на атака — заявявам най-накрая аз. — Това е ключът. Трябва да се съсредоточим върху него. А междувременно имам една идея. — Вземам таблета от бюрото на Ейми, въвеждам кода си за достъп и изкарвам картата с местоположението на отделните безжични приемници. — Ето го криогенното ниво.

Подавам картата на Ейми.

Пръстите ни се докосват и дълго след това усещам горещия от допира до ръката ми.

— Какво е това?

Ейми сочи светеща синя точка.

— Чукни с пръст върху нея.

Тя изпълнява и на екрана излиза име.

— Старши/Младши? Но ти си тук.

Кимам.

— Означава, че Старши е там долу. Двамата имаме еднакъв достъп, затова компютърът винаги ни означава еднакво. Спомняш ли си?

Пръстите на Ейми се свиват и мачкат краищата на таблета.

— Знам какво си мислиш. Но той е в лабораторията. Криогенното ниво е тук горе.

Ейми не изглежда успокоена.

— Вижте.

Харли сочи към точката на Старши, която преминава през картата и изчезва.

— Какво стана? — изненадва се Ейми.

— Там се намира асансьорът. Сега ще се появи на Ниво фийдъри. Мислех си, че би искала да го задържиш. Настроил съм го да работи с твоя отпечатък от пръста. Така можеш да наблюдаваш кой идва и излиза.

— Благодаря ти — казва Ейми. — Но… това не е достатъчно. Трябва да сме там. През цялото време. Трябва да отидем още сега. — Тя се изправя, но изглежда някак разсеяна. — Веднага! Ако не сме там да ги защитим — затова ги убиват! Защото не ги пазим!

— Не. — Гласът ми е спокоен и уверен. — Убиват хора, защото има убиец.

Ейми отваря уста, вероятно за да продължи да настоява да отиде в криогенното ниво, но Харли й подава още една вода. Толкова се бях концентрирал върху Ейми, че не бях забелязал кога е станал и напълнил чашата с вода от крана в банята. Ейми я издърпва от ръката му.

— Не прекалявай с водата — казвам й аз, сещайки се за втората водна помпа, които Старши бе скрил в криогенното ниво.

Но Ейми изпива с пухтене водата. Когато оставя чашата на масата, лицето й вече не е на бели и червени петна и дишането й се е нормализирало. Харли сяда колебливо на края на леглото, готов да скочи за още вода при необходимост.

— Ще продължа да ги пазя, когато мога — обръща се Харли към Ейми, но очите му сякаш не я виждат.

Чудя се дали не го предлага, за да бъде близо до люка, който води навън към звездите. Колко ли пъти го е отварял, само за да хвърли един поглед?

Сянка прекосява мислите ми. Онази нощ Харли беше долу през цялото време. Би могъл да издърпа сгъваемата масичка на господин Кенеди и да го остави да се разтопи. Представям си го: Харли застанал над топящия се човек, наблюдавайки го как умира. Той би могъл да го направи.

Но защо?

Чувам едно гласче, което ми шепне и ми напомня за мрачните настроения на Харли и допълнителните лекарства, с които го тъпче Док, и как най-вероятно в този хаос е пропуснал да ги взема поне от една седмица.

Поемам си дълбоко въздух, за да се отърва от тези мисли.

Харли не с убиец.

Нима?

Не… не. Харли никога не би…

— А… — започва Ейми.

Бийп. Бийп-бийп.

Ръката ми посяга към бутона на приемника едновременно с тази на Харли. Двамата се споглеждаме. Рядкост е двама души да получат едновременно сигнал за връзка.

— Какво става?

Очите на Ейми се местят нервно от мен към Харли.

Тогава ухото ми се изпълва с дълбокия старчески глас.

Внимание до всички обитатели на кораба. Имам много важно съобщение.