През Вселената

21 Ейми

Стените на стаята ме задушават. Без да го осъзнавам, аз крача напред-назад, напред-назад, но тази стая е твърде малка, за да ме побере. Прозорецът е солиден, дебел, но не може да се отвори. Несъзнателно започвам да разтягам мускулите на прасците си. Тялото ми е взело решение вместо мен, имам нужда да потичам.

Не се шегувах, когато казах на доктора, че обичам да тичам. Отидох в клуба по бягане през пресечена местност, когато бях първа година в гимназията, но това, което наистина исках да правя, бе да участвам в маратони. Джейсън обичаше да ме подкача — той никога не можа да разбере защо някой ще иска да тича, вместо да играе на видеоигри или да гледа телевизия. За него виртуалните игри бяха нещо като тренировки.

Усмихвам се, и почти веднага усмивката ми посърва.

Не трябва да мисля за Джейсън.

Трябва да изляза да тичам.

Дрехите, в които съм облечена, са абсолютно неподходящи за тичане: свободни панталони и широка туника, а на краката тънки, подобни на мокасини обувки. Усмихвам се. Мама щеше да е щастлива, ако можеше да ме вади. Винаги тичах в онези много къси и тесни спортни шорти и корсаж, което я вбесяваше. Казваше, че нарочно се обличам предизвикателно, за да привличам внимание, но аз го правех просто защото тичах по-добре в тези дрехи. Веднъж здравата се скарахме заради това, голяма разправия беше, с викове и крясъци. Стана толкова зле, че тате не издържа, скочи насред данданията и каза, че мога да тичам и гола, ако искам, само и само да се спрем. Беше толкова нелепо онова, което каза, че и тримата се разсмяхме и после дълго време не можахме да спрем да се смеем.

Боли ме, когато си мисля за тази случка сега.

На Земята имах къси чорапи и маратонки „Найк“. Винаги тичах с широка лента за коса и със слушалки за музика в ушите. В този гардероб има още дрехи, но те са същите като тези върху мен. Изпъвам крака си — мокасините със сигурност не са като спортни обувки от двеста долара, но поне са еластични. Трябва да свършат работа. Сплитам косата си и завързвам края на плитката с конец, който измъквам от един по-раздърпан панталон.

Правя няколко грешни завоя, докато стигна до изхода, но скоро откривам голяма стая със стени от стъкло и тежка двойна стъклена врата. Това е нещо като общо помещение; има маси и столове, разпръснати небрежно из стаята. В нея виждам само един човек — висок мъж с бицепси, големи колкото главата ми. Той ме поглъща с поглед и очите му се задържат твърде дълго на места, където не ми е приятно да ме гледат. Хвърлям му гневен поглед и той се извръща отново към прозореца, но съм сигурна, че сега зяпа отражението ми в него. Дишането ми се успокоява чак когато вратата на асансьора се затваря след мен.

Когато видях как ме зяпаше онзи висок мъж, си спомням и предупреждението на доктора да не напускам Болницата.

Не. Няма да бъда затворничка.

В асансьора има копчета за четири етажа, а аз съм на трети. Насилвам се да го запомня, за да знам къде е стаята ми. Не искам да се загубя и после да се наложи да питам някого за пътя.

Вратата на асансьора се отваря в нещо като фоайе, където една яка сестра седи зад бюро и вписва нещо на тънък екран. Мускулите ми са стегнати, готови за старт. Още преди да стигна вратата, вече тичам и мокасините ми издават мек звук — туп-туп-туп, по студените плочки на пода.

Въздухът ме блъска като стена и аз спирам на метър след вратата. Усещам го в ноздрите си преработен и хладен, същият е като в климатизираната Болница. Бях очаквала вътре въздухът да е индустриален, машинно охладен, но го усещах като естествен, защото беше като въздуха във всяка климатизирана къща там, на Земята, с онзи фалшив, леко спарен хлад. Но навън… въздухът е същият. Това е въздух, който никога не е почувствал ветрец. Въздух, който е използван отново и отново в продължение на векове. Дишам дълбоко и не мога да приема, че мирише точно като въздуха вътре.

Оглеждам се. Пред Болницата има градина с цветя. Пътеката под краката ми не е от пръст, а от някаква гуместа пластмаса.

Встрани от пътеката има трева, свивам към нея и тичам малко на място, за да загрея. С периферията на очите си виждам стоманеносивите метални стени, които се извиват над това ниво на кораба и ни държат в капана на металния балон.

Обръщам гръб на най-близката стена и хуквам към зелените поля. Нивото е обширно, но не чак толкова, че да не се вижда стената на отсрещния край. Може би има три или четири километра в диаметър, по-малко от петкилометровата писта, по която тренирах за бягането през пресечена местност. Не е достатъчно голямо, за да ме спаси от клаустрофобията, но не мога да не се възхитя на мащаба му.

Полята са опасани от път, но аз го подминавам. Тичам през редове с царевица, която ми стига до раменете, препускам покрай оградата с пухкавите облачета на овцете и козите встрани, които послушно стоят далече от ниската ограда около пасището. Стряскам ято дебели пилета, които бродят по пътеката. Те пляскат с криле и кряскат зад гърба ми, но когато се обръщам само миг по-късно, вече са забравили за мен. По ръцете ми лъщи лепкава пот, събира се в гънките на лактите ми и се стича по врата. Вдишвам жадно хладния рециклиран въздух. Опитвам се да си представя, че съм в лъскав спортен клуб и когато свърша с тичането, мога да си тръгна, и мама ще е там, ще ме чака в колата и ние ще си тръгнем към къщи. Почти успявам. Болката е толкова силна, че спирам и почти се свличам на колене. Дишам дълбоко не заради това, че съм тичала, а просто защото, ако не го правя, ще се разрева.

Те са толкова близко.

И толкова, толкова далече.

Отново тичам. Не мога да си позволя да мисля, мога само да тичам.

Краката ми се движат нагоре-надолу, опитвам се да тичам с все по-големи и по-големи крачки, да използвам ръцете си и да накарам цялото ми тяло да участва. Мускулите ми се напрягат и горят, и аз се отдавам на болката. Въпреки че докторът сигурно е направил нещо за мускулите ми, за да не атрофират, все още ги усещам стегнати, не така добре смазани, както преди да ме замразят.

Завивам зад ъгъла и виждам мъж, който клечи на земята, прегърбен над някакви растения. Забавям крачки и тогава той вдига очи.

— Здрасти — поздравява ме.

— Ъъ… — мънкам аз.

Оглежда ме от главата до петите, очите му попиват бялата ми кожа, червената коса, зелените очи и той веднага застава нащрек. Разбирам го по лицето му, очите му се присвиват подозрително и устните му се свиват. Слага ръката си върху лопатката и тя сега е по-скоро оръжие, отколкото градинско сечиво.

Кимвам му и продължавам да тичам. Когато се обръщам, той все още ме наблюдава и продължава да стиска в ръката си лопатката.

Тичай! Тичай по-бързо!

Когато достигам до онзи момент — когато всичко в тялото ми е съсредоточено само върху пътя пред мен тогава съзнанието ми най-сетне утихва, тогава мога да забравя всичко, което ми каза докторът, и не се налага да си спомням всичко онова, което съм загубила и което никога повече няма да имам.

Това е зоната. Ето заради това тичам. Заради усещането, че не си нищо друго, а само движение. Веднъж се опитах да го обясня на Джейсън. Той даже дойде да тича с мен. Не го разбра, но видя, че наистина ми харесва да тичам, което му беше достатъчно. Тичахме не повече от петстотин метра и после тръгнахме обратно към тях. Не говорехме, само се държахме за ръце и макар че дори не се бях изпотила от бебешкото тичане, сърцето ми се разтупкваше, когато го поглеждах…

Не мисли за това!

Изобщо не мисли!

Тичай!

Плитката ми се мята и ме удря по врата. Усещам само струйката пот, която се стича по лицето ми, нищо друго. Спирам, когато полята свършват и преминават в чакъл, а после в паваж. Това е градът, който видях през прозореца си, макар че е по-малък от всички градове, които съм виждала на Земята. Мама веднъж трябваше да изнесе лекция в отдела по биологично инженерство на университета в Северна Каролина и тогава ни разведоха из района на университета. Този град е горе-долу колкото старата част на кампуса, но вместо общежитията и сградите на колежа тук има каравани, наредени една до друга. Виждам тънка пластмасова тръба, прикрепена към извитата метална стена зад града. Гледам я с любопитство, задъхана от тичането, после ахвам високо, когато виждам в тръбата да се придвижва някаква фигура. После втора, още една. Хора — хора! Тръбата ги засмуква и ги пренася до друго ниво на кораба, като онези тръби на банковите гишета за коли, по които парите отиват до касиера и той обслужва хората, докато седят в колите си. Все едно летиш! Много по-яко от асансьор! Зяпам тръбата с отворена уста толкова дълго, че забелязвам хората около себе си чак когато дочувам шепота им.

Погледът ми се отмества от тръбата асансьор към хората, които започват бавно да се скупчват около мен. Около десетина души са. Поглеждам към караваните. На улицата на този импровизиран град има най-малко двеста души. Страшно много са.

Всички те са малко по-големи от мен — това трябва да е поколението на двайсетгодишните. Имат тъмна кожа, тъмни очи, тъмна коса. И всички ме зяпат. Протягам ръка към косата си — мокра от пот, сплетена на плитка червена коса, огряна от фалшивото слънце. Бялата ми кожа сияе. Различна съм от тях във всяко едно отношение По-ниска съм, по-млада, по-светла, по-ярка. Аз съм от друг свят.

Дори отдалече се вижда, че появата ми ги кара да бъдат нащрек, също както мъжа на полето, но те са много, а аз съм сама. Искам да им кажа нещо, но всички само ме зяпат, мълчаливо и зловещо. Никой не прави опит поне да ми се усмихне.

Сърцето ми се свива от дълбок, първичен страх.

— Здравейте — казвам и ненавиждам треперенето в гласа ми.

— Ти какво си? — пита един от мъжете.

Не коя, а какво.

— Аз — аз съм Ейми. Аз, ъъ, сега живея тук. Не тук, искам да кажа, в Болницата.

Соча към бялата сграда в далечината зад мен, но ми е притеснено, когато се обръщам с гръб към тях.

— Какво ти има? — продължава да пита мъжът.

Някои от другите му кимат насърчително, искат да узнаят това, което ги вълнува всички.

Кожата ми настръхва под студената пот. Гледам ги втренчено. Те ме гледат втренчено. Никога не съм се чувствала толкова различна, толкова самотна и толкова не на мястото си, колкото сега. Прехапвам устни. Тези хора нямат нищо общо с Младши. Младши може да се взира в кожата и косата ми, но той не го прави от страх. Той не ме гледаше, сякаш съм атракция на панаир.

— Какво става тук? — казва дрезгав женски глас.

Откъм полята се появява жена и се приближава към града. Тя оглежда тълпата и погледът й се спира върху мен. По-стара е от всички тук, по-стара с даже от доктора в Болницата, но в нея има живец, който липсва при другите.

Тя върви и размахва кошницата си. Вътре има броколи, големи колкото пъпеш.

Старшата спира на няколко крачки от мен и хвърля гневен поглед към тълпата. После ме оглежда внимателно от главата до петите и се обръща към мъжа, който ми говореше.

— Всичко е наред — казва тя с мек, провлечен глас. — Няма нищо за гледане тук. Хайде, разотивайте се да си вършите работата.

Това и правят.

Не протестират. Не роптаят. Просто послушно изпълняват каквото им е наредено и се разотиват. Дори не си говорят, докато се отдалечават. Просто се обръщат и си тръгват.

— Така — старата жена се обръща към мен. — Ти живееш в Болницата, доколкото чух?

Кимам.

— Да, искам да кажа… аз… — запъвам се над думите.

Този свят е побъркан. Преди малко един мъж беше готов да ме нападне с градинска лопата. Сега пък една дребна старица сама успя да разпръсне тълпа от хора, които изглеждаха, сякаш са готови да грабнат вили и да се превърнат в истинска паплач.

Жената вдига ръка, за да ме прекъсне.

— Аз съм Стийла — казва тя. — Не знам коя си и откъде идваш, но ми се струва, че това е работа на Старши. Повечето от смахнатите неща, които стават тук, започват на Ниво кийпъри.

Тя… тя май не харесва Старши.

— Не искам да се забърквам в това. Достатъчно сърбах попарата с експериментите на Старши, когато живях в Отделението. Работих като главен агроном в продължение на три десетилетия. — Стийла не може да прикрие нотката на гордост в гласа си. Тя млъква и ме измерва с поглед. — Хич не ми изглеждаш глупава.

— Аз… моля?

— Изглеждаш смахнато — продължава тя безцеремонно и аз се сепвам. — В Болницата може и да ти е добре. Отделението е за смахнати. Но внимавай, когато си тук навън. Повечето фийдъри не знаят как да реагират на нещо непознато.

— Но ти — ти само им каза да се разотиват и те го направиха.

Стийла прехвърля кошницата в другата си ръка.

— Работата е там — казва тя, — че аз съм една от тях. А ти не си.

— И какво от това?

Тя поглежда след хората, които се отдалечават към града.

— Трябва да разбереш. Фийдърите са прости хора. Ако усложниш техния свят, те ще се отърват от теб, просто за да отстранят проблема. Защо мислиш, че прибират всички, които имат капчица творческа способност, и ги наблъскват в сграда чак в другия край на кораба?

Първата ми реакция е да възразя, но после си спомням мъжа на полето. Начинът, по който стискаше лопатката с обърнато към мен острие.

— По-добре ще е за теб да се върнеш там, откъдето си дошла — казва Стийла.

Без да ме погледне повече, тя продължава по пътя си към града. Върви бодро и бързо подминава мъжа от тълпата, който разговаря с мен. Той се обръща, след като тя го задминава, и погледите ни се срещат.

После тръгва обратно към мен.

Аз отстъпвам три крачки назад, едва не се спъвам, после се обръщам и хуквам колкото ми стигат силите. Никога не съм тичала толкова бързо. Това не е отмереното ми тичане отпреди. Не преценявам темпото, не броя вдишванията, не пресмятам крачките си. Тичам, сякаш по петите ми ме гони див звяр. Тичам, сякаш те са по петите ми. Не е достатъчно бързо. Препускам през високата трева в полето и тънките стръкчета режат кожата ми като остра хартия. Тичам през редиците с царевица и оставям след себе си прекършени стебла.

Тичам и тичам, и тичам.

Покрай Болницата, през градината, край езерце.

Ето я студената метална стена.

Спирам, поемам с усилие въздух, сърцето бие лудо в ушите. Протягам ръка и докосвам стената. Пръстите ми се свиват в юмрук и после се отпускат безпомощно.

И в този момент разбирам най-важната истина за живота на този кораб.

Тук няма къде да избягам.