През Вселената

68 Младши

Криогенното ниво е тихо. Дълбока, поглъщаща тишина, която ме кара да се чувствам като натрапник, който е нахлул в частна собственост.

— Харли? — провиквам се.

Къде ли е? Трябваше да охранява този етаж, да пази замразените.

Отговорът е тишина.

Крача по пътеките между криогенните камери, после се затичвам и докато стигна до номер седемдесет, вече препускам покрай редиците и крещя името на Харли. Паниката отстъпва място на някакво гадно усещане в стомаха ми. С удара на всяка стъпка в главата ми изниква един и същ въпрос:

Ами ако убиецът се е пренасочил към будни жертви?

Завивам зад ъгъла и почти съм сигурен, че ще видя Харли да лежи на пода в локва кръв, а убиеца да бяга от местопрестъплението.

Нищо.

Колко съм глупав. Той сигурно е при люка. Сърцето ми се блъска в гърдите. Когато изтривам потта от врата си, пръстите ми докосват предавателя зад ухото. Натискам го припряно.

— Връзка: Харли.

Поемам въздух и се отправям към люка.

Бийп, бийп-бийп. Сърцето ми бие глухо. Ако не отговори, ще се върна, ще взема таблет, ще разбера къде е и…

— Какво? — отговаря припряно Харли и в гласа му има враждебност.

— Къде си? — крещя аз.

— На криогенното ниво.

— Аз съм там, ти къде си?

— При люка.

Въздъхвам с облекчение. Разбира се, че е там, при люка. Предишната ми паника ме кара да се чувствам тъпо, като пълен идиот. Завивам по коридора и ето го там, с лице притиснато към издутото стъкло на прозореца.

— Какво правиш? — крещя аз. — Защо не си там, отвън, да ги охраняваш?

— Ти ме остави да стоя тук цял ден! — Харли изкрещява в отговор. — По дяволите, писна ми, разбра ли?

— Родителите на Ейми са тук, и всички онези безпомощни хора са тук долу, и единственото нещо, за което те помолих, беше да седиш там и да ги наблюдаваш. Толкова ли е трудно?

Харли ме гледа с присвити очи.

— Не се дръж като задник — казва той. — Само защото някой ден ще бъдеш старши, не значи, че трябва да ми заповядваш какво да правя.

— Хич не ми излизай с този номер. Колко време стоя там, преди да се върнеш да гледаш звездите? Изобщо стоя ли там? Направи ли си труда да провериш дали няма топящи се тела, преди да им обърнеш гръб? Доколкото си спомням, последният човек умря по време на твоето „дежурство“.

Харли се нахвърля отгоре ми, сграбчва ме с две ръце за яката и ме блъска в стената срещу люка.

— От колко време ги криеш от мен? Кога ти ги показа за пръв път Старши?

— Кое, звездите ли?

— Звездите, звездите, разбира се, че говоря за шибаните звезди!

— Видях ги едва преди няколко дни.

— Лъжи! — Харли ме блъска още по-силно в стената. Аз се извивам и се съпротивлявам, ноктите ми дращят ръцете му, но той не отпуска хватката си. — Ти и Старши, винаги толкова близки.

— Сякаш съм имал някакъв избор!

— Може би ако тя беше видяла звездите, нямаше да умре! — изкрещява Харли с разкривено от ярост лице и в очите му проблясват сълзи.

— За кого — кой? — опитвам се навържа нещата и да разбера какво става.

— Кейли! — изрича Харли с глас, изпълнен с мъка. Той ме пуска и аз се отмествам встрани по хладната метална стена. — Кейли. Ако тя беше видяла звездите, може би нямаше да се предаде.

Харли се връща при вратата на люка. Слага двете си длани на вратата и притиска лицето си в стъклото на прозореца.

— Не е добре, не е добре — мърмори си той.

— Какво не е добре?

Сега гласът ми е равен и спокоен.

Спомням си как Док затвори последния път Харли за няколко седмици, беше убеден, че ще се опита да последва Кейли в смъртта. Тогава сестрите го следяха непрекъснато дали си взема редовно лекарствата и Док проверяваше дали пие допълнителните хапчета.

— Харли, защо не дойдеш с мен? Аз ще прекарам нощта тук долу, ти си иди в стаята и се наспи.

— Искаш всичко само за себе си, така ли? — зъби се Харли.

— Какво? Не!

Лицето му се сгърчва.

— Знам, знам. Ти си ми приятел, знам. — Той се обръща с гръб към прозореца. — Но въпреки това няма полза. Мамка му, няма никакъв смисъл.

— Какво няма смисъл?

— Няма значение колко време ще се взирам. Ние никога няма да кацнем, така ли е, Младши? Никога няма да слезем от този шибан кораб. Всички ще живеем и ще умрем в тази метална клетка. Седемдесет и четири години и двеста шейсет и три дни. Много време, страшно много време, мамка му… Никога няма да бъда по-близко до света навън, отколкото сега, нали?

Иска ми се да му кажа, че не е така, че греши, но знам, че ще бъде лъжа. И сега разбирам, о, колко добре разбирам защо Старши лъже и кара всички хора да отглеждат децата си с надеждата, че един ден ще кацнем. Ако ни я отнемат, за какво ще живеем тогава? Какво значение има, че е лъжа, щом ни държи живи? Без надеждата, че един ден ще кацнем, Харли е само една празна, отчаяна обвивка.

Той се е свлякъл на пода. Там има картина, но е покрита с плат и не съм в настроение да го питам какво рисува. Оставям го там, където може да бъде възможно най-близко до свободата.

Няма да съм аз този, който ще го измъкне далече от звездите.

Когато се връщам при криогенните камери, слагам накуп няколко лабораторни престилки и едно забравено одеяло, и си правя нещо като гнездо пред голямото, отворено помещение. Не мога да стоя буден, но се надявам, че присъствието ми ще попречи на убиеца — или най-малкото ще се събудя от иззвъняването на асансьора. Толкова съм изтощен, чувствам се смазан под бремето на кораба и на звездите, на безнадеждността. Фидус, Ейми и Харли — всичко се стовари изведнъж върху ми.

Събуждам се от миризмата на боя.

Харли, мисля си.

Опитвам се да се измъкна от престилките, върху които лежа. Ръкавите им се оплитат и ми пречат, но най-после успявам да се освободя.

— Харли? — питам и дишам дълбоко.

Обръщам се и тръгвам от асансьора към криогенните камери зад мен.

Отначало си мисля, че е кръв, но когато пристъпвам по-близо до камерите, виждам, че това е просто червена боя — гъста, все още влажна червена боя. На някои от вратите, но не на всички, са нарисувани огромни хиксове, от които се стича червена боя. Докосвам най-близкия до мен, този на номер петдесет и четири, и оставям червен отпечатък от пръста си по вратата. Гледам надолу по редицата и виждам шест врати, отбелязани с хиксове, на следващата има само три, но на по-следващата има цели дванайсет.

Първата ми мисъл е, че това е дело на убиеца, маркирал е следващите хора, които планира да размрази.

Тръскам глава. Възможно ли е убиецът да е бил тук долу, докато съм спял до асансьора? Не — трябва да е бил Харли.

Но за всеки случай…

Промъквам се внимателно, коридор след коридор, оглеждам се да не би все още някой да е там и броя маркираните врати. Трийсет и осем общо, но нито една от тях не ми подсказва с нищо кой ги с маркирал.

Представям си как убиецът мълчаливо бележи вратите на жертвите си, докато аз спя. Отново разтърсвам глава. Боята може да означава само Харли. Вероятно е отмъщението му за бурната ни разправия миналата нощ. Опитва се да ме изплаши или да ме стресне, или просто се прави на глупак.

Харли, трябва да е Харли.

Не е възможно убиецът да е минал покрай мен, без да се събудя. Просто не е възможно.

— Харли? — викам.

Нищо.

Хуквам по коридора, тичам направо към люка, но още преди да стигна там, знам, че нещо не е наред.

Покритата с платно картина я няма. Всичко е изцапано с боя.

За момент ми минава смразяващата мисъл, че тук е извършено убийство и че петната от боя по пода и стените са пръски кръв, но после се съвземам и шепна: „Не!“, защото, ако е така, тогава Харли ще е мъртъв, а той не е тук.

Контролното табло до вратата на люка е счупено.

Капакът на клавиатурата е махнат, от таблото излизат тънки жици и преминават през затворената врата на люка.

Харли е вътре в люка с клавиатурата в ръка. Той вече набира кода.

Блъскам по вратата. Харли ми отправя измъчена усмивка.

— Мога да стигна по-близо — казва той.

— Недей! — крещя и блъскам по стъклото.

Харли се обръща към люка и дописва кода на клавиатурата. Люкът се отваря с грохот и Харли е засмукан навън в открития Космос.

За миг той поглежда назад и усмивката му е неговото сбогом към мен. После се обръща към звездите.

И после вече го няма.

Вратата на люка се затваря и настъпва пустота.

Харли вече го няма.