През Вселената

81 Ейми

На ръба на вратата на люка се вижда петно от боя — червена. Последната следа от Харли.

Погледът ми се плъзва от боята покрай издутия прозорец и аз се взирам в звездите. Това място там навън изглежда самотно и студено. Поставям ръцете си от двете страни на прозореца. Тук също е едно самотно, студено място.

— Не искам да съм самотна — шепна аз и чак когато изричам думите, разбирам колко верни са те всъщност.

По-скоро усещам, отколкото виждам, и най-лекото движение на Младши зад мен. Той пристъпва напред, колебае се, после протяга ръка, за да хване моята. Аз се отдръпвам.

Като Харли.

Взирам се решително напред към звездите. Питам се дали той щеше да е все още тук, ако беше подал ръка на нас, а не на тях.

Затварям очи и поемам дълбоко въздух, но усещам само мирис на метал. Животът, който някога познавах, завинаги си е отишъл. Въздухът, който дишам, никога няма да мирише на лято или пролет, на истински дъжд или сняг.

Отварям очи и виждам последното нещо, което Харли е видял, преди да ни напусне. Може би тайната на звездите няма нищо общо с чувството за самота.

Протягам ръка назад и Младши е там. Както винаги е бил. Той ме хваща за ръката, но аз я измъквам.

Все още не съм готова.

Но… ако трябва да приключа с живота си на Земята, нека го направя с обещание.

Нека той приключи с надежда.

Свивам кутрето си около неговото. Той стиска пръста ми и този свят не изглежда вече толкова студен.

— Ще останеш ли с мен? — шепна.

— Винаги.