През Вселената

66 Младши

Чувам през вратата, че тя плаче. Прокарвам палеца си през скенера и вратата се отваря, преди още да се усетя, какво съм сторил — влизане в стая без разрешение. Но това сега няма значение. Онова, което има значение, е Ейми, която лежи върху леглото си и плаче толкова силно, че цялото й тяло се тресе.

— Какво ти е? — втурвам се аз към нея.

Ейми извръща поглед към мен, а очите й са като разтопен нефрит. Тя изплаква, посяга към мен, обвива ръце около кръста ми и заравя главата си в корема ми. Усещам влагата от сълзите и през туниката ми.

Застивам за миг. Тя се е притиснала към мен, а аз не знам какво да правя с ръцете си. Тогава тя изхълцва, ридаейки, и аз реагирам по инстинкт. Обвивам ръцете си около нея и я притискам към себе си, давам й цялата сила, от която се нуждае, за да се съвземе.

Старши мисли, че властта е дадена, за да управляваш, че най-добрият начин да си водач е, като принуждаваш всеки да те слуша. Притиснал Ейми до себе си, осъзнавам простата истина, че властта не е само да управляваш, властта е сила, но също така и да можеш да предадеш тази сила на другите. Истинският водач е онзи, който е готов да даде тази сила на останалите, така че те сами да имат силата да издържат.

Това е, което съм търсил още от първия ден, когато ми бе казано, че съм роден, за да ръководя този кораб. Управлението на „Благословеният“ няма нищо общо с това, да бъдеш по-добър от всеки друг, нито пък със заповедите, принудата и манипулациите. Старши не е водач. Той е тиран.

Един водач не създава пионки, той създава хора.

Ейми се отдръпва и вдига лице към моето. Бледата й кожа е на червени петна, очите й са кървясали, от носа към горната и устна се е проточила тънка нишка сопол. Тя изтрива с ръце лицето си, размазвайки сълзи и слуз.

Никога не е изглеждала по-красива.

— Какво ти е? — питам я отново и присядам на леглото до нея. Ейми свива крака под себе си и се обляга върху гърдите ми.

Изгаря ме силен, първичен порив да я бутна на леглото и с целувки да отнема всичките й грижи. Забравям за фидус, за Старши, за всичките проблеми на борда на шибания кораб.

— Открих какво става зад заключените врати на четвъртия етаж — казва Ейми, все още разтърсвана от плач. — Това е ужасно.

Тя ми разказва. Когато стига до фидус, аз й казвам какво съм научил от Старши.

— Същото се случи с мен — прекъсва ме тя. — Когато се почувствах бавна и замаяна. Същото лекарство, което използваха за — тя се задавя, докато произнася името — Стийла.

Кимам.

Ейми сграбчва ръката ми и я стиска, предполагам, както Стийла е стискала нейната.

— Младши, трябва да направим нещо. Това не е редно. Не е честно. Те са хора. Независимо как изглеждат за Док или за Старши. Това лекарство е злокобно. Не би трябвало да упражняваш контрол върху хората по този начин. — Погледът й се плъзга покрай мен и знам, че сега не е тук, а е пак на четвърт етаж. — Лекарството кара хората да бъдат послушни. Това е гадният начин, по който Старши и Док управляват кораба.

Част от мен, една много мъничка част, която погребвам дълбоко в себе си с надежда Ейми никога да не я види, смята, че не всичко, което Док и Старши правят, е нередно. Все пак… то е действало. Десетилетия наред корабът е пътувал в мир.

Но после си спомням мъртвешкия поглед на очите й, когато бе упоена с фидус, и усещането от допира на ръцете й в този момент и избутвам тази част още по-надълбоко.

— А… о, не! — Лицето на Ейми се облива с нови сълзи. — Сега си спомних! Родителите ми в криогенното ниво! Не съм била там целия ден! Ами ако се е случило нещо нередно?

Тя понечва да стане, но аз хващам китката й и леко я дръпвам обратно върху леглото.

— Как можах да ги забравя? — проплаква тя.

Слагам двете си ръце около лицето й и повдигам главата й така, че да ме гледа в очите.

— Успокой се — казвам й с възможно най-спокоен глас. — През целия ден Харли е в криогенното ниво. Не се безпокой за това сега. Аз ще го сменя за през нощта.

Насълзените очи на Ейми пробягват по моите.

— От мен няма никаква полза — въздъхва тя. — Нищо не правя, а само се крия тук и рева като малко дете! Погледни ме!

Поглеждам я, но не мисля, че я виждам по същия начин, по който тя гледа на себе си.

— Безсмислено е! Не мога да спася родителите ми, нямам представа кой убива замразените, а този кораб — той е най-лошото, което може да се случи, заклещена съм тук за остатъка от живота, заобиколена от дрогирани хора, които отиват на четвъртия етаж, за да умрат и да станат на тор!

Тя спира. Все едно че гледам отново как се счупи стъкленият капак на криогенната камера на Ейми, когато Док го захвърли. Сякаш и Ейми се разпада на парчета. Ръцете й са заровени в косата. Тя удря лекичко с длани по главата си, сякаш иска да каже: „Мисли, мисли!“. Скубе кичури коса от скалпа си, без да усети болката, която сама си причинява. Посягам и нежно разплитам косата от пръстите й, после поставям ръцете й в скута.

— Ще го измислим — казвам аз и навеждам главата си, за да уловя погледа й. — Не се предавай. Ти си ни нужна.

Поглеждам към отсрещната стена, където Ейми е започнала да рисува своята схема.

— Ти си тази, която ще намери решение на проблема. Продължавай, както си започнала. Открий връзката. — Посягам към бюрото и й подавам бурканчето с черна боя заедно с четката. — Можеш да го направиш.

Ейми поглежда към изрисуваната стена и се съсредоточава за секунда. Но после върху лицето й отново се изписват отчаяние и безнадеждност. Преди да има възможност отново да се пречупи, скачам и отивам към схемата.

— Продължавай да работиш върху нея. — Спирам. — Опитай се да разбереш как са свързани тези хора — добавям аз, като посочвам всеки от тях без нея. — Не забравяй: ти се събуди, но оцеля. Може би ти не си била предвидена да бъдеш изключена, може би ти си случайност или нещо друго. Ти си тази, която не пасва на списъка. Опитай се да откриеш как останалите са свързани, като изключиш себе си от общата картина.

Ейми се заглежда по-продължително в схемата, после кимва.

Ставам, поколебавам се, след което се навеждам и я целувам по върха на главата. Тя ме поглежда и сърцето ми се разбушува. И макар че все още виждам следи от безнадеждност върху лицето й, в мен има достатъчно надежда за бъдещето и на двама ни.

— Отивам долу и ще наглеждам родителите ти. А ти си почини. — Докосвам бузата й, а тя заравя лицето си в дланта ми. — Всичко ще е наред — добавям аз и се надявам да ми повярва. Надявам се и аз да си повярвам.