През Вселената

7 Ейми

Скърцане. Вратичката се отваря, вратичката на моргата ми е отворена и сега е по-светло, през залепените ми клепачи прониква сноп и сега някой или нещо издърпва навън стъкления ми ковчег.

Нещо повдига нагоре стъкления ми ковчег; усещането в замразения ми стомах е, сякаш съм в люлка и някой ме засилва нагоре, и аз се опитвам да задържа усещането, за да се убедя, че е истинско. Дали вдигнаха капака? Чувам — аз мога да чувам! — приглушен нисък говор през леда. Усилва се! Звуците не са просто вибрации през леда, а истински звуци! Говорят хора!

— Само още малко — казва глас, който ми напомня за Ед.

— Ледът се топи бързо.

— Това е.

Не разбирам последните думи — нещо свисти и ги заглушава.

И топлина. За пръв път от триста и една години усещам топлина. Не лед, а гъделичкащо усещане, което се разнася по нервните окончания на кожата ми, и ме залива чувство, което смятах, че съм загубила завинаги. Топлина!

— Трябваше вече да е помръднала! — казва отново първият глас.

Сега звучи по-скоро като благия Хасан, отколкото като суровия равнодушен Ед.

— Сложи още гел.

Втриват нещо в кожата ми. Осъзнавали, че за пръв път от повече от три века някой ме докосва. Нежни ръце разтриват студената ми плът с някакво желе, което ми напомня за ледено-горещия лосион, с който мажех коляното си, когато го усуках на състезание по бягане през пресечена местност в първата година в гимназията. Толкова съм щастлива, направо ще се пръсна от щастие.

И тогава разбирам, че не мога да се усмихвам.

— Не се получава — казва благият глас.

Сега звучи тъжно. Разстроено.

— Опитай…

— Не, виж, тя дори не диша.

Тишина.

Искам дробовете ми да се изпълват с въздух, искам гърдите ми да се движат нагоре и надолу в ритъма на живота.

Притискат нещо студено — не искам никога повече да чувствам студ — върху лявата ми гърда.

— Няма сърдечна дейност.

Концентрирай цялата си воля върху сърцето — бий, дявол да те вземе! Бий! Но как можеш да накараш сърцето си да започне да бие? По-скоро трябваше да го накарали да не бие, преди да ме замразят.

— Дали да не изчакахме?

Да! ДА! Чакайте — аз идвам. Само ми дайте малко време да се стопя и аз ще се надигна от леда и ще съм отново жива. Ще бъда вашият замръзнал феникс. Само ми дайте шанс!

— Не.

Устата ми. Концентрирам цялата си воля, всичко, което имам в себе си, върху устата. Устни, движете се! Говорете, крещете, пищете!

— Просто я върни обратно.

И масата се огъва под тежестта на капака, който се спуска над мен. И стомахът ми се свива, докато ме натикват обратно в моргата.

Чува се щракане и вратата е затворена.

Искам да крещя, но не мога.

Защото нищо от това не е реално.

То е просто още един кошмар.