През Вселената

32 Младши

Отсреща на пейката мъжът и жената използват дъжда като претекст, за да започнат да си събличат дрехите. Мъжът смъква ризата на жената, а тя извива гръб и се притиска към него.

— Гадно е — казва Ейми.

Нямам желание да обсъждам Сезона с нея, макар че двойката поражда в главата ми разни мисли. Искам да знам дали омразата й към Старши се отнася само за човека, а не и за титлата.

— Той не е толкова лош — казвам. — Всъщност е много добър водач. — Приближавам се до нея. — Искам да кажа, че може да е тираничен, но успява да накара всички на кораба да работят заедно и да се чувстват щастливи.

Ейми сумти.

— Е, и ти ли ще мразиш някой само защото е различен?

— Теб никога няма да мразя!

Нали точно различното в нея — червената й коса, това, че идва от Земята, и това, че не се подчинява сляпо на Старши, това е, което най-много харесвам в нея.

Дъждът вече вали проливно, но и двамата сякаш не го забелязваме. Ейми ме поглежда очаквателно, сякаш иска да й докажа, че аз не съм като Старши.

Вместо това аз протягам ръка и издърпвам четките, които държат косата й. Тя е като червен пламък, когато се спуска надолу, после дъждът мокри червените къдрици и те стават толкова тъмни, че косата й изглежда почти кестенява, като моята. Пресягам се и прибирам един червено-златен кичур зад ухото й. Тя трепва, когато пръстите ми докосват кожата й.

— Старши е велик водач — казвам тихо. — Но — продължавам преди Ейми да може да възрази, — ние сме на различно мнение по въпроса с различията. Оказа се, че различията ми харесват, и то много.

Преглъщам с усилие. Устата ми е влажна, а гърлото много сухо.

И тогава — не знам точно как се случва, тя прави крачка напред, аз също правя крачка напред и двамата сме съвсем близо един до друг.

И между нас е само дъждът.

Между нас няма абсолютно нищо.

Устните ми се сливат с нейните. Една дъждовна капка се плъзга в ъгълчето на устата ми, устните й се разтварят, моите също. Капката пада на езика ми и после се стопява на нейния.

Дрехите ми са подгизнали, но не чувствам студ. Топлината й прониква в мен и ме изпълва целия.

Ръцете ми я обхващат и я придърпват към мен. Искам да я притисна силно, толкова силно, че да остане без дъх.

Искам този миг никога да не свършва.

И тогава…

Тя се отдръпва.

Отстъпва назад.

Докосва подпухналите си устни.

Очите са широко отворени и искрят.

По бузите й се стичат дъждовни капки, но това не е дъжд и тогава за пръв път усещам солен вкус на езика ми.

— Винаги се случва при дъжд — мърмори тя. — И с Джейсън беше така.

Който и да е този Джейсън, иска ми се да го убия.

— Съжалявам — казва Ейми и отстъпва още една крачка назад. — Не исках да…

Не, не трябваше да стане така.

Не трябваше да я целувам. Толкова много неща са й на главата и в душата, само аз й липсвам.

— Съжалявам.

Протягам ръка към нея, но тя се отдръпва.

И после си тръгва.

Водата се лее от металния таван над главата ми. В ръката си все още стискам четките за рисуване, с които бе прихванала косата си. Четките на Харли.

Чупя ги на две и ги хвърлям в езерото.