През Вселената

70 Младши

Има нещо в Ейми, нещо отвъд сълзите. Тя кима мълчаливо, сякаш вече знае какво се е случило. Лицето й потъмнява, но не рухва както миналата нощ. Отстъпва назад, за да ми направи път да вляза в стаята.

И тогава я виждам.

— Харли.

Вдишвам дълбоко. Ръцете ми треперят.

— Орион ми я даде — казва Ейми. — Харли… предполагам, че я е нарисувал преди…

Толкова е реалистична, много по-истинска, отколкото Ейми изобщо може да си представи. Когато люкът го издърпа навън, косата му бе по-сплескана от силата на движението и изненадата на лицето му беше по-силна, и да, имаше и болка — но в краткия миг, преди вратата на люка да се затвори и корабът да го остави зад себе, преди Космосът да го погълне, той имаше точно това изражение на лицето, излъчваше точно тази радост.

— Можеш да я вземеш — казва Ейми. — Ти беше по-близък с него, отколкото аз. Не знам защо я е дал на мен, а не на теб.

Забелязвам малката рибка, която плува до краката на Харли.

Ейми винаги е смятала, че Харли я нарича Малка рибка заради оранжево-червената й коса — цветовете на рибката кои, която рисуваше, когато я срещна за пръв път, но той така и не й казал защо рисува кои, защо стаята му беше пълна с рисунки на кои — това беше любимото животно на Кейли.

— Искал е да я даде на теб — казвам аз. — Ти му напомняше за един човек, който му беше много близък.

За момент стоим мълчаливо и поглъщаме с очи картината, осмисляме извършеното от Харли и начина, по който ни напусна. Самотен, изправен гордо дори и в полета си.

— Открих. — Ейми сочи към стената и ме връща в настоящето. — Връзката между тях. Те са хора, които имат опит във военните действия. Всички убити са били такива.

Аз разглеждам таблицата.

— Баща ми има опит във военните действия. Ами ако убиецът ме е издърпал погрешка вместо него?

Гласът й трепери и аз не знам дали е от страх за баща й, или защото Харли е мъртъв, или и заради двете.

— Когато се събудих тази сутрин, някой беше белязал десетки врати на криогенни камери. Най-напред си помислих, че е Харли… но може убиецът да е набелязал жертвите си…

— Вратата на баща ми беше ли белязана? — пита Ейми задъхано и изпуска тетрадката си.

— Аз… не си спомням.

Не съм търсил вратата на баща й, търсех Харли.

— Трябва да отидем да проверим!

Ейми тръгва към вратата.

Аз се бавя, колкото да грабна таблета от бюрото й. Докато тичаме надолу по коридора, сканирам палеца си и вкарвам кода за достъп. Компютърът чурулика: „Старши/Младши достъп осигурен“, и вратата на асансьора се отваря. Докато се изкачваме, аз изкарвам на екрана локаторната карта на безжичните връзки.

— Какво правиш? — пита Ейми и следи с поглед номерата за етажите над вратата.

Връщам назад таймера и търся точките, които показват къде и кога са били всички.

На картата за миналата нощ е точката на Харли, бипка леко най-вече при вратата на люка, но понякога се движи нагоре-надолу по коридора и веднъж обикаля около криогенните камери. Никой друг няма на цялото ниво — до момента на моето появяване. Ето ме, тичам, тук спирам. Точката ми се слива с тази на Харли и аз си спомням разправията ни, нашата последна схватка.

Ейми наднича над рамото ми и гледа екрана. Моята точка се отдалечава от тази на Харли и сега примигва близо до асансьора пред етажа на криогенното ниво. Харли не помръдва от мястото си при вратата на люка. Чудя се какво ли е правил през тези последни минути. Рисувал ли е? Или е обмислял плана си?

Прехвърлям напред. Някъде към сутринта се появяват Док и Старши, но не се помайват, а се отправят направо към лабораторията от другата страна на криогенното ниво. Поглеждам смутено Ейми.

— Заспах — казвам.

Чудя се дали Док и Старши са ме забелязали.

Ейми клати глава.

— Не са били те обаче, нали? Те не са се приближавали към криогенните камери.

Гледаме отново локаторната карта. Точката ми се движи бързо нагоре-надолу по пътеките между криогениите камери — търся маркираните врати.

После отива към люка.

Ето сега съм там, и Харли е там.

После неговата точка изчезва.

В гърлото ми се надига буца. Очите ми се замъгляват в момента, в който точката на Харли изведнъж отскача рязко, изчезва от картата и повече не се появява.

Ейми сподавя вика си и остава дълго така, без да издиша, после се чува само приглушено „Оо“.

— Никой друг не е слизал долу — казвам, когато вратата се отваря на четвъртия етаж. — Трябва да е бил Харли.

— Но Харли изобщо не е мърдал от вратата, не и след като си се появил ти.

Очите ни се срещат. Не е възможно Харли да е нарисуват хиксовете.

— Онова нещо — Ейми сочи към таблета, — то може да проследява хората само чрез бутоните зад ушите, нали така?

Аз кимам.

— Мен не може да ме засече, нали?

Аз кимвам отново.

— Ами Орион? Нали той ми донесе картината. Той е слизал там, което означава, че няма бутон, нали така? Той има белег на врата, дългата му коса го скрива, но аз го видях — минава точно покрай косата му. Обзалагам се, че няма бутон. Затова е невидим.

Ами да, тя е права.

Орион.