През Вселената

27 Ейми

— Това, което не мога да разбера — казвам аз, — е защо вие всички сте тук.

— К’во питаш? — обажда се един от мъжете.

На скута му има китара, стара акустична реликва.

— Харли каза, че всички вие сте луди. Каза, че това е лудница.

— Аа, не сме луди — казва китаристът.

Акцентът му е по-силен отколкото на другите, едва му разбирам.

— Така е, луди сме — обажда се жената, която се е отдръпнала от мен. Харли я нарече Виктрия и каза, че пишела разкази. В ръцете си тя държи книга, която изглежда много стара — истинска книга, подвързана в кожа, а не някаква електронна джаджа. Чудя се откъде я е взела. — Единственото нещо, което ни поддържа, за да не откачим съвсем, са лекарствата — добавя Виктрия.

— Вие може и да сте луди — казва китаристът шеговито, — но аз не съм.

— Луд си — казва Харли. — И тя също. И аз. Всички тук.

— Но ти не си — настоявам аз.

— Говори за себе си.

— Не, наистина го мисля! Ти не си. Не се държиш като луд. Никой от вас не се държи така.

Харли се усмихва.

— Ще го приема като комплимент. В края на краищата — започва той, но изведнъж извръща глава наляво, сякаш се вслушва в нещо.

— Какво? — питам.

— Шшш — съска Виктрия.

Оглеждам стаята. Всички, абсолютно всички са наклонили глави наляво и сякаш съсредоточено слушат нещо.

— Повикване към всички — обяснява китаристът шепнешком. — Старши не го е правил, откакто умря Младши.

— Шшш — обажда се пак Виктрия.

Очите ми се местят от човек на човек. Всички те, пациенти и сестри от психиатричното отделение, всички слушат внимателно.

Има нещо тайнствено и зловещо в начина, по който изведнъж замряха и се заслушаха в нещо, което аз не чувам. Всички около мен са неподвижни и тихи и аз не издържам повече — скачам и започвам да крача из претъпканата стая, чакам да се развали магията, очаквам ги да се върнат отново в моя свят.

— Куп простотии — Харли отсича безцеремонно.

Всички се размърдват и почват да шумят. Каквото и да е било онова, което чуха, вече е свършило.

— Какво има? — питам.

Харли ме поглежда и за пръв път в очите му няма смях.

— Нищо — отвръща ми.

Виктрия измърморва нещо, само една сричка, но аз не я чувам.

— Какво? — питам и в гласа ми се прокрадва неочаквана острота.

Тя ме гледа право в очите.

— Луда.

— Виктрия! — опитва се да я спре китаристът.

Тя се нахвърля върху него.

— Чу Старши! Тя е ненормална! И ни е лъгала тук през цялото време, лъгала ни е. Казва, че е от Земя-Слънце! Разказва ни за обширна земя, за безкрайно небе! Тя е по-луда от всички нас — защо мислиш, че Старши я е докарал тук? С всичките й лъжи. — Последните думи са пълни със злоба. — Казва ни, че е виждала Земя-Слънце! Как се осмелява? Как се осмеляваш? — обръща се към мене със студена омраза в очите.

— Успокой се, Виктрия, тя е малоумна. Не е с всичкия си. Не знае какво приказва — казва китаристът.

— За какво говорите? — намесвам се аз.

— Не ми разправяй за небе, което е безкрайно — продължава тя тихо. — Никога повече не ми разправяй такива неща. Изобщо не говори за това. Няма небе. Само метален покрив.

Потрепервам от суровостта на думите й, но точно преди да се обърне и да се затича надолу по коридора, виждам, че в очите й проблясват сълзи.

— Какво става? — питам.

Въртя се в кръг из стаята. Всички, с изключение на Харли, ме гледат втренчено, със същото онова презрение и горчив гняв, с които Виктрия избълва думите си към мен.

— Хайде — казва Харли, — да се връщаме в стаята ти.

— Защо? Не разбирам. Какво става?

— Ела — казва Харли и ме повежда навън, далече от смълчаните погледи и враждебната стая.