През Вселената

79 Ейми

Усещам как сърцето ми бие веднъж, силно, — после сякаш кръвта и чувствата се изливат навън от тялото ми и аз съм празна отвътре, замръзнала като преди и не виждам нищо, не чувствам нищо, но всъщност не е вярно. Защото в момента, в който си го помислям, започвам да чувствам отново. Усещам всичко, не мога да виждам, не мога да дишам, но чувствам всичко.

И това, което чувствам, е гняв.

Замислям се за момент — не, греша. По–добре щеше да бъде, ако не чувствах нищо, отколкото да чувствам това — и тогава аз спирам да мисля.

Крещя нещо, но дори самата аз не мога да разбера думите, които излизат от устата ми. Сега съм права — не си спомням кога съм се изправила, но стоя права. И се нахвърлям върху него. Искам да го нараня не ме с грижа как, искам да му причиня болка, може би тогава ще се спра. Нанасям един добър, здрав удар и знам, че по-скоро е изненадан, отколкото наранен, макар че на скулата му под окото вече има червена следа. Пръстите ми са извити като клещи, но той ме сграбчва за китките, преди да успея да атакувам отново, и ме държи на разстояние. Аз ритам, но краката ми са къси и не могат да стигнат до дългите му ръце, и тогава правя единственото нещо, което ми остава. Цялата ми ярост се откъсва от гърлото и се излива навън.

— Съжалявам — казва умолително Младши.

Съжалявам? Съжалявам? Съжалявам не е достатъчно. Всяко. Едно. Нещо. Всичко, което някога съм обичала, сега е далече от мен. Всичко, което исках. Всичко, което бях.

— Можех да умра! — крещя аз. — Почти бях умряла!

— Не знаех — заеква той, че… искам да кажа… по дяволите!

Не знаех, че ти ще — и…

Искам да попитам защо. Освен ако просто няма защо. Разбирам го по очите му. Не е искал да ме нарани. Да ми отнеме единствения шанс да бъда с родителите ми. Да ме държи в тази метална клетка.

Да ме убие така ефикасно, както съм мъртва за Земята.

Направил го е просто така.

Няма причина, както няма и връщане назад.

— Но трябваше да ти кажа истината.

Това ме спира.

Нещо в мен прещраква и всичко си идва на мястото, но ме боли. Истината се забива в костите ми.

Тате ме излъга, когато каза, че дали ще тръгна с тях, или не, изборът е мой. Той е направил избора. Празната торба в криогенната камера е достатъчно красноречиво доказателство за това.

Джейсън ме остави да повярвам в онова, което исках да вярвам.

Целият този кораб се крепи да не се разпадне с помощта на метал и лъжи, всеки тук е или измамен, или измамник.

Освен Младши.