През Вселената

4 Младши

Необичаен шум ме кара да вдигна глава към счупения прозорец, там, където стъклото се е разцепило на две равни части. Защо съм още жив?

Стъклото не се пука така, не и по идеално права линия.

И… това зад стъклото не е черната пустота на Космоса.

Онова там е метал. Метален таван зад прозореца?

Двете половини на прозореца се плъзгат надолу, все по-надолу и звездите слизат заедно с тях. Но това… това не е възможно. Звездите трябва да си стоят на мястото, а не да се движат заедно с прозореца.

Чакай… това… това не е прозорец. То е… всъщност не знам какво точно е. Таванът на Голямата зала е във формата на купол, а металният капак е паднал ниско долу покрай стените на стаята на височината на гърдите. Прозорецът — онова, което мислех, че е прозорец, представлява всъщност гигантски екран от метал и стъкло, разделен на две равни части и обсипан с проблясващи светлинки, който се задвижва с хидравлична система и конзолите, които го държат, свистят и стенат срещу мен. Двете части на екрана се плъзгат надолу по противоположните стени на куполната стая до височина на раменете, а зад тях е истинският таван на Ниво кийпъри, пак от метал. Още гол, студен метал без звезди.

А звездите, красивите блещукащи звезди, изобщо не са звезди. Те са просто стъкло и крушки, направени да светят като звезди. Фалшиви звезди на екран, затворен между два метални тавана.

Защо?

Протягам ръка, за да докосна тази половина от вселената, която е по-близко до мен. Миниатюрните крушки не са много горещи, но все пак парят и аз отдръпвам ръката си. Останки от паяжина пълзят от основата на крушката звезда към малка метална плочка, монтирана в долния край на прозореца.

Навигационна карта? Тук? Оглеждам внимателно тази част от екрана и ето, съзирам светлинка, която блещука в долната му част под плочката, близо до две почти залепени една за друга звезди.

Червена светлинка, триъгълна и насочена към звездите. Забелязвам, че тази премигваща червена светлина не е неподвижна като крушките звезди. Тя се движи по зададената й траектории и е почти на края на пътя си.

Моят кораб. Почти достигнал до новата планета, неговият нов дом.

— Младши? Младши! Какво става?

Старши крещи от люка, които свързва Ниво кийпъри с Ниво шипъри. Мога да си го представя зад вратата на люка; гневен, с пламтящи очи и дълга бяла коса, която се вее по раменете му, докато блъска по тежката метална врата.

Обръщам се отново към двете части от фалшивия прозорец. Звездите са лъжа. За момент си помислих, че наистина са там, но те не са истински.

Бийп, бийп-бийп изпълва лявото ми ухо. Безжичният приемник ме информира, че някой иска да се свърже с мен. Всеки от нас има устройство за безжична комуникация, имплантирано на лявото ухо още при раждането ни — така комуникираме помежду си, а също и с кораба.

— Връзка: Старши — съобщава компютърът през приемника в лявото ми ухо.

— Отмени — казвам аз и натискам бутона под кожата.

Звездите са лъжа. И какво още?

Бийп, бийп-бийп.

— Старши отменя нареждането — казва жизнерадостно гласът. — Връзка: Старши.

— Младши! — ръмжи в ухото ми Старши. — Какво стана? Защо блокира Ниво кийпъри?

— Звездите са фалшиви — казвам глухо.

— Какво? Какво стана? Проблем ли има?

Да, има проблем.

— Всичко е наред — казвам аз.

— Ще отменя блокирането.

И Старши прекъсва връзката.

Миг по-късно от пода се чува тътен и вратата на люка се отваря. Старши се изкачва на Ниво кийпъри и затръшва вратата на люка след себе си.

— Какво се случи? — пита настойчиво.

Вдигам поглед към биометричния скенер до неговата врата.

— Използвах достъпа си и това… — спирам и соча към двете половини от „прозореца“, които все още са свалени долу.

— Защо си се ровил тук? — ръмжи Старши.

Прекосява стаята с широки крачки и в яда си забравя за болния си крак. Наранил го е още преди да се родя, но не са успели да го излекуват напълно и с годините куцането се засилва. Стъпките му отекват неравномерно от металния под: туп, тууп, туп тууп. После ще го боли и ще ме обвинява и за това.

Когато Старши достига до биометричния скенер, той прокарва палец по прозореца на екрана. Най-напред се вдига стъклото и изтегля звездите нагоре по тавана, а конзолите въздишате облекчение. После скърцащият метален екран ги загръща и скрива фалшивата им светлина.

— Ти не си в ред! Блокирал си Ниво кийпъри заради това?

Старши е направо бесен и аз почти се разтрепервам. Почти.

— Мислех, че са истински! Помислих си, че корабът е изложен на открития Космос!

— Те са само електрически крушки!

— Нямах представа, че са само шибани крушки! Помислих, че звездите са истински! За какъв дявол са там?

— Не и заради тебе! — изревава Старши.

— А за кого са тогава? — изкрещявам в отговор. — Само ти и аз сме на това ниво!

Старши стиска зъби. В гърлото ми се надига буца, но аз я преглъщам. Няма да го оставя да си мисли, че съм просто едно момченце, което прави сцена, защото е разбрало, че звездите не са истински.

— Не бива да правиш това, Младши. Можеше да предизвикаш паника на целия кораб! — Старши е разярен и уморен в същото време. — Не разбираш ли? Ти си Младши. Когато поемеш моя пост и станеш Старши, трябва да посветиш целия си живот на една-единствена идея — да се грижиш за хората на кораба. Ще поемеш отговорността за всички тях. Не трябва никога да показваш слабост, защото ти ще си тяхната сила. Не трябва никога да те виждат отчаян, ти си тяхната надежда. Ще бъдеш всичко за хората на кораба. — Той поема дълбоко въздух. — Което означава и никакво паникьосване или блокиране на цяло ниво на кораба!

— Помислих, че корабът е изложен на открития Космос — повтарям аз.

Старши ме гледа втренчено.

— И реши да блокираш нивото.

Трябва ли да ми го напомня непрекъснато? Аз съм пълен идиот, разбрах го вече.

— Докато си бил все още тук.

Гласът му е различен. По-спокоен. Срещам погледа му и виждам нещо, което не съм забелязал досега.

Гордост.

— Беше готов да се жертваш, за да спасиш кораба — продължава той.

Аз вдигам рамене.

— Беше глупаво, съжалявам.

— Не — казва провлечено Старши. — Е, да, беше глупаво. Но беше и благородно. За това трябва смелост, момче. Трябват качества на водач. Да си готов да се жертваш за другите на кораба? Това означава, че мислиш. Мислил си какво ще стане с Ниво кийпъри, което е най-отгоре, нали? Сетил си се, че ако Ниво кийпъри е изложено на открития Космос, взривната декомпресия ще засегне нивото под него и следващото отдолу. Помислил си, преди да действаш. Мислил си за всички хора там.

Извръщам поглед. Може и да е било благородно от моя страна, но важното е, че звездите не са истински.

— Съжалявам — казва Старши. Аз го гледам недоумяващо и той добавя: — Пренебрегнах те. Вината е моя. Напомняше ми за един друг Младши, а ние с него… не се спогаждахме много. Когато го обучавах, аз му казах прекалено много и прекалено рано. И той постъпи глупаво, егоистично. Но ти си различен. Все забравям, че ти си друг, не си като него.

Цялото ми внимание е приковано върху Старши. Известно ми е, че е имало друг Младши, този между мен и Старши. Той е умрял, преди да се родя, но Старши за пръв път ми говори за него.

— Вече го бях обучил. Той трябваше да обучи после теб, за да мога аз да се грижа за кораба. Когато умря, се наложи да те обучавам… Не съм си и помислял, че ще трябва да поема още един Младши, и аз пренебрегнах отговорностите си към теб.

Опитам се да срещна погледа му. Когато сме на Ниво фийдъри, Старши е като един добродушен дядо. Когато сме на Ниво шипъри, той е като стар крал — властен, но учтив. Но когато само двамата, тогава ме оставя да видя истинската му същност или поне онова, което смятам, че е истинското му Аз — един може би стар, но не и благ, а още по-малко слаб човек.

Нещо в тишината ми подсказва, че съм единственият, когото Старши е допуснал до себе си. И това повече от всичко друго ме кара да му простя небрежността.

— Е? — питам настойчиво. — Ще започнеш ли да ме обучаваш както трябва?

Старши кима с глава и после ми маха с ръка да го последвам в Учебния център. Неравномерната му походка е по-очебийна от обикновено, кракът вече го кара да съжалява за изблика на ярост.

На Ниво кийпъри има само четири стаи: моята и тази на Старши, Учебният център и Голямата зала. Учебният център е най-малката стая и в нея има само една маса. Там е и главният вход за гравитационната тръба. Голямата зала е най-просторна. Тя може да побере всички хора от кораба накуп, естествена ако нямат нищо против да стоят прави един до друг, но само аз и Старши имаме достъп до това ниво. Залата е останалата от времето преди Епидемията, преди да се въведе схемата със Старши за управление на кораба. Моята стая и тази на Старши, както и Учебният център тогава са били офиси за екипажа и ако съдя по светещата звездна карта зад металния екран, Голямата зала се е използвала за навигация.

След Епидемията преди много векове, корабът се е променил. Така се е наложило. Старши от времето на Епидемията преименувал нивата, като запазил това ниво за себе си и за всички Старши, които ще дойдат след него.

В това число и за мен.

Старши сяда от едната страна на масата в Учебния център. Аз сядам срещу него. Масата е истинска антика, още от времето на отпътуването на кораба преди векове, направена е от истинско дърво, дърво от Земя-Слънце. Мисля си за живота, който се крие в него: дървото е вдишвало въздуха на Земя-Слънце, живяло е в пръстта й, после е било отсечено, превърнато в прекрасна маса, а после захвърлено в Космоса на борда на „Благословеният“.

— Има неща, които трябва да знаеш — казва Старши.

Взема таблета от масата и плъзга пръст по него, за да го включи. Екранът светва и той сканира палеца си в прозореца за идентификация.

— Старши/Младши осигурен достъп — чурулика таблетът.

Старши пише нещо по екрана и после плъзга таблета към мен.

Мембраната е толкова тънка, че почти се вижда структурата на дървото под нея, но вниманието ми се отклонява към това, което ми показва Старши.

Това е план на Ниво шипъри — разпознавам централния коридор, той се разклонява към големите помещения, които се използват за научна и промишлена дейност, за производство и изследователска работа. По плана блещукат ярки светещи точки, те премигват и се движат насам-натам.

— Знаеш ли какво е това? — пита Старши и взема обратно таблета.

— Локаторна карта на безжичната връзка.

Устройствата за безжична връзка, които всички имаме имплантирани зад лявото ухо, не само ни позволяват да се свързваме помежду си и с кораба, но служат и като локатори.

Навеждам се над масата, за да разгледам по-добре картата, и кичур от дългата коса на Старши докосва лицето ми. Той го прибира зад ухото си, лъхва ме мирис на сапун и нещо по-силно, което дразни носа ми.

— Виждаш ли всички тези точки? Всяка точка е един шипър. Всеки от тях има много специална задача: да осигури безпроблемното функциониране на кораба. Главните шипъри са тук. — Старши посочва енергийното отделение, после мести пръста си по-нататък към машинното отделение, където никога не съм бил, и още по-нататък, където има още едно помещение. — Командният център е тук. Корабът се движи сам, но ако нещо се обърка…

— Ти ли ще го управляваш? — питам със страхопочитание.

Представям си Старши като смелия командир, нещо като капитан на един от онези древни кораби на Земя-Слънце, които са пътували по вода, а не във Вселената. После си представям как аз поемам управлението.

Старши се смее.

— Аз? Не. Това е нелепо. Старшите не се обучават да управляват кораби, задачата на Старши не е да води кораба. Задачата му е да ръководи хората. Тези шипъри — той посочва премигващите точки, — всички те са обучени да изпълняват определена задача в случаи на авария. — Той вдига поглед. Очите му са помътнели от възрастта, но умът му е бистър и сякаш чете мислите ми. — Разбираш, нали? Шипърите управляват кораба, не ние.

Картината, на която се виждам как гордо управлявам кораба към Земя-Кентавър и всички ме приветстват, избледнява и изчезва.

— Шипърите са тук, за да се грижат за кораба, но той е само парче студен метал. Ти си този, който трябва да се грижи за хората.

Той потупва прозореца за намаляване на мащаба и за момент трите нива на кораба светват едновременно, главозамайващ лабиринт от пресичащи се линии.

Вътрешността на кораба е, общо взето, кръгла. Малкото резенче отгоре е Ниво кийпъри. Под него, малко по-голямо, е Ниво шипъри, разделено на офиси и лаборатории.

Една значителна част от кораба е заета от Ниво фийдър. В дясната част на кръга има няколко дузини точки за хората от Болницата, но нито една в Архивната зала. В средата също има пръснати няколко дузини, това са хората, които живеят в различните ферми.

Старши потупва по лявата страна на екрана, където е Градът. Там има толкова много точки, че е абсолютно невъзможно да се преброят. Не че ми е притрябвало да ги броя. Познавам всички на кораба, всичките две хиляди триста и дванайсет души тук.

Чувствам се, сякаш всяка една от тези две хиляди триста и дванайсет премигващи червени точки се стоварват тежко на раменете ми, с всяка една аз се смъквам все по-надолу и по-надолу. Отговорен съм за всички тях, за всяка една от тези премигващи точи.

Старши изтегля отново Ниво шипъри и поставя пръст на най-голямото помещение на това ниво, където е двигателят.

— Има много неща, които могат да се объркат — в двигателите, в компютрите, в навигационната система, навсякъде. Това пътуване… дълго е. — Казва го, сякаш е бил тук през всичките тези двеста и петдесет години. — Създателите на кораба са знаели това, ето защо са го нарекли „Благословеният“.

Произнасям беззвучно името заедно с него и сякаш усещам вкус на метал на езика си.

— Това е стар израз от Земя-Слънце, пожелание за успех — изсумтява Старши. — Те изстреляли предците ни в небето, пожелали им успех и забравили за тях. Загубихме връзка със Земя-Слънце по време на Епидемията и така и не успяхме да я възстановим. Не можем да се върнем обратно. Те не могат да ни помогнат. Това е всичко, което хората от Земя-Слънце са могли да ни дадат — „Благословеният“.

Не съм сигурен дали иска да каже, че са ни пожелали успех или че са ни дали кораба. И в двата случая казаното звучи доста не на място точно в този момент.

— Но ние имаме нужда от нещо повече, не само от късмет. Трябва ни водач, някои, който да се грижи за хората, а не само за кораба. Ти ще бъдеш този водач. — Старши поема дълбоко въздух. — Време ти е да научиш трите причини за раздор.

Примъквам стола си към него. Това е нещо ново. Най-после, най-после — Старши наистина ще ме обучи да поема водачеството след него.

— На „Благословеният“ — започва той — на един език ли говорим всички?

— Разбира се — отговарям смутено.

— Имаме ли някакви различия по раси?

— Раси?

— Цвят на кожата.

— Не.

Всички на кораба са с тъмна кожа, имат тъмно кестенява коса и кафяви очи.

— Изучавал си религиите на Земя-Слънце: будизъм, християнство, хиндуизъм, ислям. Има ли някой на „Благословеният“, който да се „моли“?

В последната дума се прокрадва присмех.

— Разбира се, че не! — смея се аз.

Един от първите уроци, които ми даде Старши, когато се преместих на Ниво кийпъри, беше за религиите на Земя-Слънце. Това бяха приказни истории, вълшебни приказки и си спомням как се хилех глуповато, когато Старши ми разказваше как хората били готови да умрат или да убият в името на тези измислени герои.

Старши кимва с глава.

— Първата причина за раздор е различието. На „Благословеният“ няма религия. Всички говорим на един и същи език. Принадлежим към един и същи етнос. И точно затова, защото не се различаваме, тук няма борби. Помниш ли кръстоносните походи, за които ти разказах? А геноцида? Можем да сме спокойни, че на „Благословеният“ никога няма да се случат такива ужасни събития.

Аз седя на ръба на стола, кимам и се моля в себе си Старши никога да не научи какъв тъпанар съм всъщност. Спомням си онези уроци. Те бяха едни от първите, тогава бях на тринайсет и току-що се бях преместил на Ниво кийпъри, за да живея със Старши. Бях такова хлапе тогава. Помня изображенията на таблетите, те показваха хора с различни цветове на кожата и косата, хора, облечени в дълги мантии или само с препаски на бедрата, те говореха на различни езици, от които не разбирах нищо. И тогава си мислех, че всичко това са някакви измишльотини.

Смъквам се още повече на стола. Не е чудно, че Старши ме обучава толкова бавно — явно, нищо не съм разбрал от истините, които ми е казвал, и от това, на което ме е учил.

— Втората причина за разногласия — продължава Старши — е липсата на силен централен водач.

Той се привежда напред и протяга сгърчените си старчески ръце към мен.

— Разбираш ли колко е важно това? — пита ме със сълзящи от старост очи или пък от нещо друго.

Аз кимвам.

— Наистина ли разбираш? — пита настойчиво и стиска ръцете ми толкова силно, че кокалчетата ми изпукват.

Кимам отново и го гледам като хипнотизиран.

— Каква е най-голямата опасност на този кораб?

Гласът му се снижава до дрезгав шепот.

Хм. Май не го разбрах. Старши ме гледа втренчено и очаква отговор. Аз също се пуля насреща му.

— Метеж. Това е метежът, Младши. По-опасен е от техническа грешка или неизправност на кораба, от всякакви външни опасности. Метежът е най-голямата заплаха на този кораб. Затова след Епидемията е била създадена системата на Старши. Един човек, роден преди хората, които ще ръководи, изпълнява ролята на родоначалник и командир на всички, които са по-млади от него. Всяко поколение има един Старши, който да го ръководи. Един ден ти ще бъдеш Старши. Ти ще бъдеш силният централен водач, който ще предотвратява раздорите и ще закриля всяко едно живо същество на този кораб.