Зло наследство

6

Сгромолясах се на пода в коридора и се облегнах на стената. Дори не можех да сваля раницата си.

Въпреки че беше тихо около мен, главата ми гъмжеше от звуци: бибипкането и ръмженето на колите, търкането на обувките ми в асфалта, докато се влачех към вкъщи. Затворих очи, оставих мракът да ме погълне и започнах да се унасям в дрямка, а звуците бавно изчезваха.

Когато се събудих, Рудолф стоеше пред мен. Мяучеше и се умилкваше. Бях се плъзнала към пода, така че сега се намирах в полулегнало положение. Гърбът ме болеше. Изправих се. Прокарах пръсти през меката красива козина.

Лампата на тавана светеше слабо. Замръзвах, въпреки че все още бях с връхна дреха и обувки. От всекидневната се долавяше слабо бръмчене, което ту се усилваше, ту стихваше. Надигнах се внимателно, за да свикнат краката ми.

Замъкнах се в кухнята. Хладилникът изскърца, както винаги, когато го отварям. Наполовина изядено сирене, буркан с конфитюр, буркан с маслини, презряла круша, остатъците от кутия спагети, които дядо очевидно беше претоплял. Нямаше нищо привлекателно за ядене. Изпих чаша вода, но след нея само се почувствах задъхана и уморена. А когато поставих силно чашата на плота, звукът от удара прониза главата ми.

Открих дядо във всекидневната. Както винаги, излегнат във фотьойла, с глава, наклонена настрани, и все още с очила, разположени на върха на носа. Краката си бе сложил върху една табуретка, чиято кожа беше съвсем протъркана в горната си част. На малката масичка до него лежеше отворен един вестник. Миришеше на тютюн.

Взех едно одеяло от дивана и го завих с него. Погледах го в продължение на няколко секунди, преди да изключа телевизора. Брадата му беше сиво-бяла. Малкото останала коса се бе събрала около ушите му, а някои от кичурите стърчаха във всички посоки. Кожата под брадичката бе обсипана с дълбоки бръчки, които се спускаха към гърдите му. Тениската, която някога бе бяла, сега беше станала мръсносива. Износените му зелени панталони бяха вдигнати чак над корема му. Не изглеждаше особено удобно да седиш така, леко изкривен, с глава, отпусната на облегалката, но на него му харесваше по този начин.

Не знам защо, но гледката на спящия ми дядо ме накара да си спомня за животните, които имахме, когато бях малка. Кравите, които започваха да мучат, когато отивах в обора. Прасетата, които грухтяха развълнувано, когато се появявах с храна. Имаше толкова живот в стопанството. Винаги се случваше нещо.

Сега вече нямаше никакви звуци. Чуваше се само шумоленето на гората Ухурия, когато затворех очи вечерно време. Мама беше в „Карик Лодж“, откакто навърших девет години, а дядо нямаше сили да гледа животни, след като навърши седемдесет. Натоварването стана твърде голямо за гърба му. А когато преди повече от шест години баба Пенелопе не успя да се пребори с рака, една голяма част от него си отиде с нея. Мога да видя промяната в него. Преди винаги беше готов да се усмихне, често се шегуваше с мен, когато бях малка.

Един от първите ми спомени с дядо бе как кара трактора на нивата, обгърнат в пушек от лулата си. Ореше земята неуморно — чак докато работата не беше приключена. А вечер, когато се връщаше вкъщи, постоянно миришеше на смесица от пот, дизел и тютюн. След това заспиваше с доволно изражение пред телевизора.

Понякога вземаше и мен на трактора. Стоях в скута му и усещах мотора под нас. Не говорехме много. Нямаше нужда. Беше хубаво просто да съм там, да усещам мириса на дядо и на трактора. Знаехме, че сме полезни. Сеехме и жънехме.

Сега той само седеше там.

Дали просто чакаше да умре?

Вероятно не беше очаквал, че животът му ще бъде такъв, когато остарее. Че ще живее сам в голяма стара къща без други възрастни наоколо. Че ще гледа безсмислени програми по телевизията и ще се грижи за шестнайсетгодишно момиче.

Въпреки че относно грижите…

Не знаех всъщност кой за кого се грижи.

Качих се в стаята си и седнах до прозореца. Нямаше много какво да се види в тъмнината, но аз обичах да гледам към гората. Винаги го правех. Носеше ми едно спокойствие в цялото тяло. И стоях там до късно през нощта.

Тялото ми се съпротивляваше, докато се обръщах на другата страна.

Не знаех кога бях заспала, но трябва да е било късно. Или рано, зависи от гледната точка. Постепенно очите ми свикнаха със силната слънчева светлина, която влизаше през отворения прозорец. Боляха ме. Пулсът ми туптеше в слепоочията. Почти нямах слюнка в устата си. Стомахът ми издаваше концертни звуци.

Надигнах се, поставих крак върху студения под. Дрехите ми лежаха на купчина до леглото. На нощното шкафче, до снимката на мама и татко, тиктакаше будилник, който явно не беше свършил работата си, защото отдавна вече трябваше да съм на училище. Преди няколко часа, по-точно.

Обикновено щях да изпадна в паника и да тръгна светкавично, но точно днес не можех да се забързам. Бях твърде уморена, твърде изтощена. Беше ми писнало от момичетата в класа и всичко, което ми причиняваха: „Откога не си се къпала, Джули?“, „Това ли е най-хубавият пуловер, който имаш?“, „Ще си пишем довечера, Джули. Не, всъщност няма как. Нали нямаш мобилен телефон!“

Случваше се да откраднат едната ми обувка или някоя дреха от мен и да ги хвърлят в кошчето за боклук. Или ако бяха в наистина добро настроение — направо в тоалетната.

Докато слизах по стълбите, краката ми бяха като вдървени. Всеки мускул ме болеше. Сега не се чуваха никакви гърмящи звуци от всекидневната, само един разпален глас от телевизора. Нямаше нужда да влизам. Знаех, че дядо седи там и гледа едно или друго токшоу. Дръпва малко от лулата, похапва камфорови бонбони. Сигурно дори не беше чул, че съм вкъщи.

В коридора валма прах се носеха по пода. Довлякох се до кухнята. Имах чувството, че стъпвам в пясък. Прозорецът към двора беше нацапан. В мивката имаше чаши и чинийки, останали отпреди много дни. Фурната беше мръсна и покрита с остатъци от мазнини. А в пералното помещение знаех, че ме чака огромна купчина с дрехи и че трябваше отдавна да съм направила нещо разумно с нея.

Но не можех да се справя и с това.

Всъщност, като се замислех, изобщо не можех да стоя тук.

Затова си направих един сандвич, сипах малко вода в едно шише и набързо изядох два сухара, преди да се кача в стаята си и да сложа някои допълнителни дрехи в една раница. Закрепих към раницата шалте и спален чувал и написах бележка на дядо, която закачих на хладилника: „Отивам на разходка в гората. Може и да пренощувам. Джули “.

Другите ученици в училище разправяха, че в гората Ухурия имало духове. Но въпреки че имах много добро въображение, никога не се страхувах да отида там. Даже точно обратното. Не можех да си го обясня, но в гората се чувствах наистина у дома си. Обичах да съм сама сред дървета, пирени и клони. Когато чувах шумоленето от клоните около себе си, чувствах, че у мен всичко се успокоява.

Но имаше едно нещо, което смятах за странно. По една или друга причина животните в гората не се плашеха от мен. Не знам колко пъти бях срещала лисица, глухар, сърна или пък елен и тогава те просто стояха и ме гледаха. Като че ли по някакъв начин ме познаваха. Почти съм сигурна, че можех да отида до тях и да ги пипна, толкова питомни изглеждаха.

Когато се разхождах в гората Ухурия, никога нямах планове накъде отивам. Просто вървях натам, накъдето изглеждаше хубаво. Но винаги имах в себе си компас, така че да знам горе-долу в коя посока съм тръгнала. След като извървях два-три часа в посока северозапад и слънцето вече преваляше, реших да направя кратка почивка. Намерих едно дърво, паднало навярно при някоя буря преди много, много време, и седнах върху него. Отворих раницата, извадих шишето с вода и тъкмо щях да изпия една-две глътки, когато погледът ми беше привлечен от странна светлина, малко по-навътре в гората.

Там имаше нещо, което светеше в червено.

Обикновено всичко сред дърветата бе черно, зелено и сиво, но сега виждах червена светлина вътре в гората. Не идваше от запален огън, защото тогава щеше да има пушек, издигащ се към небето.

Но и небето бе станало някак странно, като размислих и се загледах по-добре в него. Когато тръгнах от вкъщи, нямаше никакви облаци, а сега горе се събираха дълги танцуващи ивици. Те също бяха червени, но цветът се променяше през цялото време — ставаше ту по-блед, ту по-ярък. Някои от ивиците се извиваха дъгообразно по небосвода, като че ли удряха с камшик нещо, което не можех да видя.

Първото, което ми дойде наум при тази гледка, беше „красиво“. Следващото — „зловещо“. Чувствах, че всеки момент някоя от ивиците може да се хвърли към мен и да ме запрати в космоса.

Какво, по дяволите, беше това?

Изправих се, сложих отново раницата си на раменете и направих няколко крачки към странната светлина в гората. Спрях до два дебели, почти успоредни дънера, които като че ли бяха израснали заедно. Внезапен порив на вятъра ме блъсна в лицето. Беше толкова силен, че едва не изгубих равновесие, но изведнъж вятърът утихна и стана съвсем, съвсем тихо.

Огледах се наоколо. Само аз бях тук. Започнах пак да вървя все по-навътре към красивата магическа светлина. Проврях се през един гъсталак. Земята ставаше по-шуплеста и сухият мъх скърцаше под краката ми. Все още нещо светеше в червено на няколко метра пред мен. И светлината идваше някъде изпод земята.

Отместих един клон, който се пречупи, като че ли беше кибритена клечка, и ето че вече бях при светлината. Излизаше от земята, оцветяваше дърветата и клоните в тъмночервено и по бузите си усетих колко топло и приятно стана около мен. Сякаш земята гореше, без да има някакви пламъци.

Любопитството у мен надделя. Застанах на колене и започнах да копая с ръце. Копаех все по-бързо и по-бързо и изтребвах пясък и пръст от земята с все по-бързо темпо. Пръстта се ронеше в ръцете ми. Нищо друго не съществуваше в този момент. Червената светлина ставаше все по-силна, колкото по-надолу копаех. И сега вече виждах откъде идва тя.

Там долу лежеше една малка правоъгълна кутия, покрита с един слой пясък. Кутията светеше в червено и тъкмо когато се протегнах към нея, земята под мен изчезна.

Падах.

И падах.

А след това спрях да падам.