Вратата не беше заключена. Отвори се и изскърца бавно.
Стаята не бе голяма, но веднага разбрах, че някога е била кабинет. Вътре имаше бюро, стол и някакви папки с документи, справочници и книги, разположени както по етажерките на стената, така и в кутии по пода.
Влязох и се огледах. Защо дядо беше преградил стаята? Дали за да скрие нещо? И тук вътре ли искаше да открия това нещо?
Под бюрото имаше кутия, в която най-отгоре беше поставена камера. Почти избухнах в смях. Дядо беше върл противник на всичко модерно, но се бе снабдил с видеокамера. Кога, къде и защо го беше направил?
Вдигнах камерата, натиснах копчето за включване. Нищо не се случи. Вътре нямаше касета. Върнах я обратно и издърпах най-горното чекмедже. Чисти листове, тефтери, химикалки и един стар телбод. Второто и третото чекмедже не бяха много по-различни, само още по-прашни. В тях имаше някакви стари снимки на хора, които не познавах, и стар шоколад, толкова твърд и негоден за ядене, колкото свещник.
Вече бях започнала да се обезкуражавам, когато отворих най-долното чекмедже. Най-отгоре, върху купчина листове, лежеше книга. На корицата й ръкописно беше написано име: Джим Мур.
Дневникът на дядо?
Седнах, взех книгата, избърсах праха и отворих на първа страница. Знаех, че правя нещо нередно, но не можех да се сдържа. А може би дядо е искал да открия точно дневника, казах си аз.
Първите страници бяха чисти. За един миг се зачудих дали целият дневник не е празен, защото всеки път, когато прелиствах на нова страница, твърдата корица проскърцваше. Но тогава почеркът на дядо се появи. Първата записка беше с дата 7 юни 1946 година.
„Твърде рано“ — помислих си и продължих да прелиствам. Не прочетох и следващите страници. Годините минаваха бързо. Ако дневникът се връщаше толкова назад във времето, тогава бях любопитна дали имаше нещо от 1995-а — годината, когато татко изчезна.
Вече бях минала половината страници, когато от дневника изпадна изрезка от вестник. Взех я и я разгънах. Статията беше от вестник „Холоуей Диспеч“ с дата 18 септември 1995 година. Прегледах страницата набързо, видях редица новини, които нищо не ми говореха, но в дясната част нещо събуди интереса ми. Статията нямаше снимка, но заглавието ме заинтригува.
ПРАСТАР ТРУП, НАМЕРЕН В ГОРАТА УХУРИЯ
Прочетох статията и от нея разбрах, че човек с неидентифицирана самоличност, вероятно мъж, е бил открит мъртъв в гората от Джим Мур.
— От дядо — почти извиках. — Защо никога не си ми разказвал за това?
Зачетох:
Не е ясна самоличността на мъжа и колко дълго е лежал в гората, но със сигурност става въпрос за няколко десетилетия. Трудно е да се определи идентичността му, въпреки че дрехите и тялото са сравнително добре запазени.
„Ако съдим по дрехите му и това, което имаше в джобовете му, можем да заключим, че той не е местен. Освен това през последните десетилетия няма издирван човек в района, който да пасва на описанието на мъжа. Мистерия е какво е правил толкова навътре в гората Ухурия “ — съобщи говорител на полицията в Холоуей.
Джим Мур бил в гората за гъби, когато открил тялото. „Беше доста голям шок. През последната година прекарвах доста време в гората и мисълта, че този мъж е лежал там през цялото време, е стряскаща “ — споделя Мур.
Останките на мъжа ще бъдат изпратени за по-подробни изследвания в Лондон.
„Толкова вълнуващо“ — помислих си. Но защо дядо е запазил тази изрезка от вестник? И открили ли са някога кой е бил този мъж?
Прелистих бързо останалата част от дневника, но не намерих други изрезки. Оставих това. Имаше по-важни въпроси, чиито отговори търсех. Зарадвах се, когато видях, че дневникът стига чак до 1995 година.
Между всяка записка имаше няколко седмици разлика. Четях разсеяно и всеки път спирах само там, където се споменаваха родителите ми. Но не пишеше нищо интересно. Изобщо не мислех, че дядо бе искал да открия това. Общо взето се разказваше за животните, за неща, които трябваше да се поправят в стопанството, или за решения, които общината бе взела, а той не беше съгласен с тях.
Приближавах края на дневника, когато изведнъж спрях.
„Удсвю“, 24 декември 1995
Днес подозрението ми беше потвърдено.
Тя изтича през кухнята, когато той я повика. Не забеляза парчето стъкло и разбира се, стъпи точно върху него. Но това изобщо не я притесни, просто продължи да тича, докато не се озова в прегръдките му. Когато обаче махнахме стъклото от ходилото й, не се появи никаква кръв. Нито капка.
Значи тя също е такава. Това, от което се страхувах най-много на този свят.
Що за начин да отпразнуваш Коледа.
Вдигнах поглед от книгата. Нали и аз се нараних, без да започна да кървя. И преди мен ли се беше случвало? И защо дядо се бе уплашил толкова много от това?
Оставаха само две страници от дневника. Спрях при първата записка. Този път дядо не беше словоохотлив.
„Удсвю “, 29 декември 1995
Той реши да отпътува. И Пенелопе както винаги е съгласна. Как, по дяволите, ще се получи това?
Трябва да направя нещо.
„Трябва да е писал за татко! — помислих си. — Но дядо знаел ли е, че татко ще отпътува? И баба е била съгласна?“
В такъв случай той не бе изчезнал. Беше отпътувал.
Дневникът се изплъзна от ръцете ми.
„Защо, татко? Защо си си тръгнал от мен? От нас? Кой човек причинява нещо подобно на семейството си?“
И след това осъзнах. Татко бе изчезнал, защото сам го бе поискал, и никой не бе чувал нещо за него оттогава. И понеже толкова време не бе имало някакви признаци, че е жив, властите го бяха обявили за мъртъв. Но след като татко бе направил това по собствена, свободна воля, тогава може би все пак не беше мъртъв? Може би щях да успея да го открия?