Зло наследство

23

Не можех да дишам. Беше ми трудно да си поема ДЪХ.

Чарлз Фрогъл беше мъртъв.

Мъртъв.

Как беше възможно?

Джон Мериуедър тръгна веднага, така че не можа, или не искаше, да каже нещо повече за това какво се бе случило. Но дали един четирийсетгодишен мъж като Чарлз Фрогъл, който никога не се бе разболявал, щеше просто да умре в собствения си апартамент?

Като се замислех, може би се случваше от време на време с разни хора. Някои припадат и умират, защото едно или друго нещо е дало накъсо в сърцето или мозъка. Но все пак. Не можех да се освободя от подозрението, че Чарлз Фрогъл е бил убит.

А това променяше нещата.

Някъде дълбоко в душата си изпитвах болка, като си го представях — високия слаб мъж, който вече не съществуваше. Който никога повече нямаше да ми помогне с каквото и да било, да ме дари с една от онези усмивки, които бяха предназначени за мен и никой друг. Той бе може би един от малкото, които ме харесваха през годините. Един от приятелите на мама.

Но не плачех. Не знаех защо не можех да заплача точно сега.

Опитах се да прогоня болезнените мисли и се върнах при дядо. Той все още спеше. Според лекарите се беше събудил само за кратко от последния път, когато го видях. Още не знаеха дали ще остане парализиран, но аз нямах време да го чакам да се събуди. Затова реших да изпълня това, което ми заръча.

Щях да се прибера у дома и да търся на тавана.

Забелязах го, докато седях в автобуса. Колкото повече приближавах „Удсвю“, толкова по-силни ставаха желанието и нуждата ми да отворя туристическата раница и да взема кутийката със странната химикалка. Исках да усетя топлината й. Не успях да го направя, когато взех училищните принадлежности и дрехите си, тъй като тогава бях придружена от полицайката, но сега най-накрая имах тази възможност.

Ами ако някой държеше „Удсвю“ под наблюдение?

Ако следяха къщата и видеха, че някой влиза вътре и включва светлината, щеше да се разбере лесно, че съм у дома.

Въпреки това реших да рискувам. Имах твърде много въпроси, въртящи се в главата ми, и не можех да чакам.

Автобусът спря на известно разстояние от „Удсвю“ и това всъщност ме устройваше напълно. Не трябваше да привличам повече внимание от необходимото, затова хванах един заобиколен път през гората, за да вляза в къщата от задната страна. Щеше да ми отнеме десет минути повече, но така бе по-безопасно.

Дори само мисълта, че бях пак в гората, събуди у мен желанието да се върна на мястото, където открих химикалката. Там, където красивата червена светлина ме привлече към себе си. Но това щеше да стане някой друг път.

Промъкнах се към къщата, озъртайки се наоколо. Беше тъмно както вкъщи, така и навън. Нямаше коли на двора, нито някакви следи от човешко присъствие.

В тъмнината не виждах гарваните, но можех да усетя, че те са някъде там. Рудолф също не го виждах, нито го чувах. Може би бе изчезнал за добро. Беше толкова уплашен в деня, когато се върнах от гората.

Ослушвах се за някакви звуци, но чувах само собственото си дишане и сърцето си, което биеше силно и бързо, докато се промъквах в къщата. Постепенно очите ми привикнаха с тъмнината.

Не се замислих толкова много, когато полицайката ме придружи до вкъщи, но изглежда, че всичко, което притежавахме, беше хвърлено на пода. Чашите бяха счупени, списания и вестници лежаха разхвърлени на купчини и където и да отидех, стъпвах върху нещо по-чупено.

Дядо щеше да умре на място, ако видеше всичко това. Устоях на порива да започна веднага да оправям. Дори картините от стените бяха съборени. Вдигнах една картина на стара дама, която седеше в люлеещ се стол, с две малки деца в скута си. Преди висеше във всекидневната. Сега беше захвърлена заедно с купчина други картини при стълбището.

Прескочих безредицата и се изкачих по стъпалата до втория етаж. Видях, че са тършували и в стаята на дядо.

Търси на тавана.

Отидох до вратата в коридора, която водеше към тавана. Отворих я и погледнах нагоре към стъпалата. Преди да тръгна, поех дълбоко въздух.

На тавана беше тъмно. Намерих ключа за осветлението. Опитах се да направя някаква преценка. Беше невъзможно да се каже дали мъжете са идвали и тук горе. На пода имаше толкова неща, че не знаех къде да стъпвам и откъде да започна да търся. Куфари, дрехи, кутии в различни размери, големи черни чували за боклук, якета, костюми, стара чанта за голф, матрак, килим, каса с прашни шишета за вино. Тук дядо беше намерил място дори за части от едно старо колело.

Но какво беше това, което искаше да намеря?

Лека-полека си проправях път навътре. Светлината ставаше все по-слаба. Имаше опаковани чинии в кутия, отделени една от друга с вестник, чаши, които никога не сме използвали, прашасали прибори; разучих цялата стая, без да открия нещо интересно в нея. Или по-точно — беше интересно, защото бе като да върнеш времето много години назад, но не мислех, че дядо искаше да намеря старите му обувки за голф.

Стоях и се взирах в един голям кафяв шкаф в дъното на тавана. Прескочих няколко кутии и се опитах да го отворя, но в ключалката нямаше ключ. Направих крачка назад, завъртях глава, огледах шкафа от различни ъгли. Не се ли процеждаше малко светлина под него?

Приближих се отново, опитах се да го избутам встрани, но беше тежък. В ъгъла между шкафа и стената имаше малко разстояние. Успях да вкарам крака си в отвора, след това опрях гръб в стената и започнах да бутам с всички сили и с крака, и с цялото тяло. И се получи. Шкафът се отдалечаваше от стената сантиметър по сантиметър. Ставаше все по-широко и по-широко. Постепенно можех да използвам и ръцете си, за да бутам шкафа. Скоро вече го бях избутала достатъчно, за да мога да видя откъде идва светлината.

Идваше от процеп под една врата.

Врата, която водеше до друга стая.