Зло наследство

68

Мериуедър настоя да ме завие с одеяло, въпреки че изобщо не ми беше студено. Нямах сили да споря с него за това. Доведе ме в полицейския участък и седнах в кабинета му. Той гледаше мен, а аз — него.

— Имаш ли някаква идея къде са отвлекли майка ти?

Поклатих отрицателно глава, докато късах кожичките по ноктите си.

— Значи нямаме никаква следа — въздъхна Мериуедър.

— Напротив — отвърнах. — Разбрахте ли как се казва медицинската сестра, която беше в стаята на дядо точно преди той да умре?

— Не, но знаем, че не е работила там.

— Казва се Мария Денч.

Мериуедър ме погледна невярващо.

— Мария Денч?

— Мхм — казах аз и кимнах. — Сигурна съм, че ако откриете нея, ще откриете и мама и сестра ми.

— Откъде знаеш как се казва?

— Моля ви, нямаме време за това. Знам, че тя даде хапчетата на дядо.

— Мария Денч — повтори Мериуедър малко по-тихо, подпирайки брадичката си с пръсти. — Това име ми се струва познато.

— Защото сте го видели в списъка с разговори на Чарлз Фрогъл. Той й е позвънил в деня, в който е умрял.

Мериуедър ме погледна изненадано.

— Съжалявам, но вие не искахте да ми казвате нищо за разследването, така че проверих сама. И в момента губим време, седейки и разговаряйки. Трябва да тръгнем да ги търсим!

— Всъщност е напълно необходимо да ти задам тези въпроси, Джули, защото трябва да разберем какво се е случило. Ако трябва да съм честен, не е лесно да се проумее всичко това. А и казваш, че ти си причинила онази мъгла?

Мериуедър се надвеси над масата.

— Знам, че звучи налудничаво — отвърнах. — Но откъде иначе ще дойде мъглата? И как иначе ще изчезне толкова бързо? Опитвам се да кажа, че химикалката действа по този начин. Тя е като кратко опиянение.

— Слушам какво казваш.

— Мога да ви демонстрирам, ако не ми вярвате. Дайте ми един лист.

Взех химикалката от масата и моментално почувствах колко силно желая да я използвам пак.

— Не вярвам в това — каза Мериуедър.

Издишах тежко.

— Наясно съм, че се изложих на голяма опасност на гарата, но не се сетих за нещо друго в бързината. Ако просто бях дала химикалката, не е сигурно, че изобщо щях да седя тук сега. И мама, и аз можехме да сме мъртви.

Мериуедър не отговори, само ме гледаше с въпросителен поглед.

— Но ако не ми вярвате, защо тогава арестувахте чичо ми и останалите ненормалници? — попитах разярено.

— Защото носеха оръжие и се държаха заплашително на обществено място. А и освен това ти натисна полицейската аларма, Джули.

Той се облегна на стола и постави ръце на тила си. Загледах се в петната от пот под мишниците му. „Това се проточва твърде дълго“ — помислих си. Трябваше да измисля нещо.

Отново.

Седнах на един стол пред кабинета на Мериуедър, защото той имаше среща. Опитах се да помисля къде можеха да са мама и Джуди. Мериуедър имаше право — те можеха да са навсякъде.

Изключвах Шормаут като възможност, разбира се, но след това се сетих за друго нещо, което Мериуедър бе казал, а именно че дядо е имал имот и в Шормаут — най-вероятно къщата, в която са държали Джуди заключена. И след като чичо Уейн бе открил къде се намира Джуди, може би той знаеше и за другите имоти на дядо? Може би беше завел мама в някой от тях?

Извадих мобилния телефон. Исках да звънна на Маргарет, за да я помоля пак за помощ, но тогава видях, че тя ми е изпратила съобщение: „Къде си, Джули? Трябва да говоря с теб. “

Погледнах часовника. Показваше четири и трийсет и три. Набрах номера й.

— Здрасти, Маги — казах, когато тя вдигна телефона.

За няколко секунди настъпи тишина. След това се чу как някаква врата се затваря.

— Здрасти, Джули — отговори Маги с облекчение в гласа. — Какво се случва? Къде беше през последните дни? Толкова се притесних за теб!

— Случиха се страшно много неща — отвърнах. — Но сега нямам време да ти разказвам за това. Имам нужда да ми направиш услуга, отново, и то спешно. Можеш ли да ми помогнеш?

— Зависи за какво става въпрос — каза тя колебливо.

— Дядо е имал много имоти в околността — продължих аз. — Трябва да открия къде са те и какви са. Може би тази информация може да се открие в интернет, нали?

— Да, мисля, че може.

— Е, ще ми помогнеш ли?

— Чакай малко, трябва само да включа компютъра.

Маргарет остави телефона. Чух как мести предмети по бюрото си, натискаше по някакви копчета. След няколко минути се върна на телефона.

— Добре, сега търсим — каза тя. — Имоти. Търсиш ли нещо специално?

— Каквото и да е — отвърнах. — Но най-вече малки имоти.

Пръстите на Маргарет тракаха по клавиатурата, прекъсвани само от кратки паузи и кликвания с мишката. Четеше адресите — като цяло апартаменти в големи градове. На никое от тези места не беше лесно да се промъкнеш с жена под упойка, без да бъдеш забелязан. Но един имот се отличаваше, защото се намираше на по-обезлюдено място.

„Удсвю“.

Моят собствен дом.

Трябваше да са там.

— Окей — обърнах се към Маргарет. — Благодаря за помощта.

Щях да затворя, когато установих, че Маргарет иска да говори с мен за нещо. Попитах за какво.

— Открих няколко неща за тази жена, Мария Денч, за която говорихме — каза тя. — Това не е истинското й име. Поне не и фамилията. Сменила я е, когато се е омъжила.

— Окей, и? — отвърнах.

— Дръж се здраво, Джули. Това няма да ти хареса.