Зло наследство

50

Дълго време седях, гледайки в тъмния екран. Искаше ми се да пусна файла отново, но знаех, че така само ще ме заболи още повече.

Беше повече от невероятно.

Ненормално. Плашещо. Странно.

Същевременно и малко фантастично, че татко се върна при мен по този начин, петнайсет години по-късно. Искаше ми се да бе продължил да говори, докато не остане повече свободно място на диска.

Една ръка ме потупа леко. Беше момчето до мен.

— Трябва да вървя — каза той и посочи слушалките.

— А, да. Извинявай — казах аз, подсмърчайки.

— Добре ли си? — попита той, докато му подавах слушалките.

— Да — отговорих и се усмихнах с усилие. — Просто имах, ъх, неочаквана среща с някого от миналото.

— Ах.

— Благодаря, че ми зае слушалките.

— Моля.

Момчето замина, а аз останах отново сама с мислите си. Мислех за това, което дядо ми каза почти в безсъзнание през онази вечер. „Търси на тавана“. „Татко“. „Ключ“.

Явно е искал да открия това. Искал е да чуя обяснението на татко защо е заминал, неговите предупреждения.

Но това означаваше ли, че татко все още може да е жив?

Извадих пак тетрадката с теорията на дядо. Имаше общо 47 страници. Зачетох. Дядо започваше с обяснение за началото на теорията за близнаците. След това разказваше какви видове експерименти е правил, за да подкрепи твърденията си.

За един от опитите, в които близнаците Джак и Роджър участвали, дядо пишеше:

След това дядо показваше, че двамата братя са направили същия опит десет години по-късно. Докато зрението на единия се беше влошило, зрението на брат му се бе подобрило. Това продължаваше да се предава от поколение на поколение.

„Освен това аз мога да виждам през разни неща — помислих си, — поне след като използвам химикалката.“ Освен това знаех, че листовете, които четях, са на разстояние от 35 сантиметра от очите ми. А едно момче, което седеше до стената, беше на четири метра и 79 сантиметра от мен.

Прегледах набързо следващите страници. Прочетох за подобни опити с мирис и слух и подобни резултати. Дядо пишеше още, че братята били много различни и все повече и повече не се разбирали. Роджър бил по-агресивният от двама им. Бащата на близнаците бе цитиран да казва, че никога не успял да разбере напълно Роджър, но не харесвал това, което виждал в погледа му.

На една от страниците дядо беше нарисувал родословно дърво. Видях, че една дълга редица от двойки близнаци започваше с жена на име Верна Дауни. Била единствено дете, но умряла при раждането на децата си. И само един от близнаците — Антъни, оцелял.

„Каква съдба — помислих си. — Да умреш, без да видиш собствените си деца.“ Стана ми любопитно какво се е случило. Отворих интернет търсачката на екрана пред себе си. Когато потърсих името на жената, се заредиха хиляди резултати. Брокерка в Южна Каролина се казваше по същия начин. Една жена в Илинойс също. Добавих „Холоуей“ към търсенето, но нямаше резултати. И тогава осъзнах колко глупаво беше да я търся. Верна Дауни бе живяла преди 150 години.

Но след това се замислих. Ако професорът беше прав, че дядо е писал за собствения си род, тоест за нас, значи може би Верна Дауни беше омъжена за мъж с фамилията Мур?

Опитах отново да търся, този път с „Верна Мур“. Получих почти три милиона резултата. И пак си помислих, че няма смисъл да търся в интернет информация за толкова стара жена. Скролвах бързо по страниците, гледах линковете, но не намерих нищо интересно.

Не и преди да стигна до една страница за британски художници.

Влязох в линка и намерих азбучен списък на художници, живели през XIX век, с някои от творбите им встрани от името.

Погледът ми се спря, когато стигнах до буквата К и един художник на име Адам Кар. И не можех да повярвам на собствените си очи, когато видях как е нарекъл една от картините си: Верна Мур (Червената дама)