Зло наследство

62

Трябваше да изляза оттук.

Но какво щях да правя с татко? Не можех просто да го оставя там.

Бях принудена да тръгна без него, нямах друг избор. Никога нямаше да успея да го изнеса от пещерата. Освен това вероятността тялото му да се разпадне беше голяма. Само мисълта за това ме караше да ми прилошее.

Отново се чу тътен, този път още по-силен. Цялата пещера се разтресе. Загубих равновесие и отстъпих встрани, за да не падна. Огледах се наоколо, взех фенерчето и осветих процепа, през който бях влязла. Затичах се към него. Още един гръм. Паднах. Подпрях се на ръцете си. Изгубих фенерчето и настана мрак. Единствено светлината, идваща от процепа, очертаваше пространството около мен. С ръце, опрени в земята, усетих, че топлината в планината се е покачила. Беше въпрос на време цялата планина да бъде залята от лава.

Пак се насочих към изхода, но заради един силен тътен, от стените на пещерата започнаха да се откъсват камъни. Един от тях се бе насочил право към мен, но аз успях да го избегна в последния момент. Междувременно виждах как процепът в планината става все по-малък и по-малък.

— Не! — извиках. Чувствах се така, сякаш съм в лодка, която се люлее наляво-надясно в бурното море. Малко по малко се приближавах до изхода, но камъкът, който закриваше отвора на пещерата, всеки момент щеше да се катурне. В следващия миг цялата светлина изчезна. Планината се успокои за няколко секунди и аз използвах възможността да изтичам до камъка. Започнах да го бутам и удрям, но той изобщо не помръдваше.

Бях затворена вътре.

От недрата на земята отново се чу тътен. Обърнах се и несигурно запристъпвах в посока към звука от течащата вода. Мъжът, който се бе опитал да помогне на Верна, бе намерил спасението си, скачайки в реката.

Трябваше да сторя същото.

Препънах се в нещо и когато се наведох, разбрах, че това е изгубеното ми фенерче. Включих го отново и открих една найлонова торбичка сред остатъците от храна на леглото на татко. Извадих мобилния си телефон от раницата и го увих с найлона. След това пак завързах раницата си колкото може по-здраво. Не бях сигурна, че това е достатъчно, за да предпазя телефона от водата, но не знаех какво друго мога да направя.

След това се обърнах към татко. Седеше, облегнат до стената, с глава, леко накривена настрани. Светлината от пламъците го осветяваше. Искаше ми се да имам повече време, за да си взема сбогом с него по по-добър начин, но в следващата секунда земята отново се раздвижи. Като че ли един плътен, ръмжащ глас се извиси от планината. По стените на пещерата се появиха нови цепнатини. В главата ми остана само една мисъл и тя беше да стигна до реката. Тя трябваше да ме отведе вън от планината по някакъв начин, така че се забързах към водата. Чувах я някъде навътре. Паднах, но не усещах болка. Нямах време за това. Вместо това просто се изправих и продължих да тичам с всички сили.

Стигнах до брега на реката и без да се замислям, скочих вътре. Озовах се чак на дъното. Едната ми ръка се удари в камък, но всичко, за което мислех, бе да изплувам обратно. Когато разцепих водната повърхност, едва успях да си поема въздух. Водата беше леденостудена! Същевременно забелязах, че течението е силно, и въпреки че винаги съм била добра в плуването, нямаше смисъл да се съпротивлявам на силите на водата. Трябваше просто да се оставя да ме отведе някъде. Понеже вече нямаше пламъци, които да осветяват околността, не виждах нищо.

Шумът на водата се смесваше с грохота, който идваше от недрата на планината. Мятах се и плясках с ръце, заплувах надолу по течението и едва успявах да държа главата си над повърхността. Глътнах вода, удрях се в камъни и скали, а същевременно се придвижвах все по-бързо и по-бързо. Потънах пак. Във водата падаха камъни. Нови парчета скали се откъсваха и се сгромолясваха точно до мен, но пред себе си вече виждах светлина, идваща от една пукнатина, която с всяка секунда ставаше все по-голяма и по-голяма. Същевременно тресенето на земята под мен се засили и в момента, в който чух оглушителен тътен, бях изхвърлена навън през пукнатината.

Замятах ръце, крещейки, но нямаше за какво да се хвана. Полетях във въздуха. Усетих, че падам. И преди да успея да си помисля нещо друго, разцепих водата със силен плясък. Ушите ми зазвъняха. Отворих очи, но не виждах нищо, освен пенещата се буйна вода. Заритах с крака и бавно започнах да плувам нагоре. Гръдният ми кош щеше да се пръсне, но малко преди да вдишам вода, изскочих на повърхността и си поех въздух. Дишах, плюех, гълтах и пак плюех вода и се опитвах да установя къде се намирам. Зад мен пушекът се бе разположил на небето като сив похлупак.

Заплувах към сушата, а вълните заливаха лицето ми. Измина като че ли цяла вечност, преди да усетя твърда почва под краката си. Легнах върху пясъка и започнах да дишам. Останах така, гледайки как лавата се стича по планинския склон на величествения Маунт Хороу.