Зло наследство

Епилог

Седем години по-късно

Мислех си за целувките му, докато чаках реда си пред кабинета на доктор Луси Дженаро. За първата от многото, когато ме изпрати до вкъщи след киното. Дори не си спомнях какво бяхме гледали. Глен, който все още изглеждаше като малко момче със загладената бяла коса и още по-бледата си кожа, буташе колелото си до мен и ме остави да говоря почти през цялото време.

Спряхме точно там, където пътят се отклонява надолу към „Удсвю“ — там, където все още бе невъзможно мама да ни види от прозореца на всекидневната. Тогава той каза:

— Б-благодаря, че ми разреши д-д-да те изпратя до вкъщи.

По онова време Глен почти бе спрял да заеква. Но го правеше, когато беше нервен. А аз знаех, че е нервен, защото искаше да ме целуне.

Познавахме се от толкова време, че можехме да се разбираме без думи почти винаги. Е, може би не по всяко време, тъй като Глен изглеждаше напълно парализиран, когато се приближих, взех ръката му в своята и се притиснах в него.

Колелото му, което беше подпряно до нас двамата, се спусна по склона, но това нямаше значение. Той просто ме целуна. Усетих вкуса на пуканки и сол по меките му влажни устни. Когато спряхме да се целуваме, бледото му допреди малко лице като че ли бе сменило цвета си. Не само защото се беше изчервил, а защото нещо се бе променило в него. И знаех, точно, в този момент знаех, че съм дълбоко влюбена в него.

Едва бях започнала да се усмихвам заради всички изскочили спомени, когато доктор Дженаро излезе в чакалнята и кимна към мен. Изправих се и я последвах.

През последните години с доктор Дженаро доста се опознахме. Тя настоя да продължи да работи с нас след всичко случило се със семейството ни. А посещения на болницата и всякакви прегледи имаше много.

На мама й отне известно време да оздравее достатъчно, така че да може да бъде изписана от „Карик Лодж“. Не можеш просто да натиснеш някакво копче и да се върнеш към нормалния живот. Все още има своите тежки и мрачни периоди, но като цяло изглежда, че се помири с мисълта, че татко го няма, дядо е мъртъв и че няма отговор на въпросите, които винаги ще я измъчват. Можех да й разкажа какво установих за татко, но знам, че тя никога нямаше да ми повярва. И може би това само щеше да направи болката по-ужасна.

През последните седем години Джуди научи всичко, което не бе научила през първите шестнайсет години от живота си. Това не става мигновено. Все още има много неща за учене. Въпреки това бавно, но сигурно, започна да се приспособява към обществото.

Но рядко я виждам да се усмихва. Да се смее. Сякаш химикалката или това, което се случи, са изтрили всички чувства у нея. Като че ли са я рестартирали по някакъв начин. С мен не стана така. Не знам защо. Може би защото поначало не съм била зла. Минус срещу плюс, плюс срещу минус.

Вероятно и затова никога не станахме най-добрите приятелки, които се надявах, че ще бъдем. Между нас има дистанция, която не съм сигурна, че някога ще успеем да преодолеем, въпреки положените усилия…

След случилото се онази нощ, в която гарваните и облаците изчезнаха, химикалката просто се изпари. Джон Мериуедър каза, че така и не видял кой я е взел, но разказа, че представител на отбраната веднага дошъл в „Удсвю“ и направил своите проучвания. Така че няма да ме учуди те да са я взели. Сигурно ще я изследват доста време, но аз не се притеснявам толкова за това. Мисля, че човек трябва да има роднинска връзка с нас, за да може да я използва, освен ако силите на химикалката също не са били неутрализирани в битката между мен и сестра ми. За щастие, по нашите ширини не виждаме и северно сияние често.

Чичо Уейн лежи в затвора и ще остане там още много години, ако не и до края на живота си, така че не се страхувам и от него. Алекс Баршъм, мъжът, който работеше за чичо ми години наред и който бе помагал на Мария за сестра ми през последната година, промени мисленето си след ареста и помогна с важни сведения относно дейностите на Уейн. Чичо ми бе осъден и за други престъпления, освен за убийствата на Чарлз Фрогъл и дядо. Мария също получи добра присъда. Баща й почина само пет месеца след като тя бе арестувана, иначе и той все още щеше да излежава присъда.

Мислих много за татко и за това, което е направил заради нас. Научи ме на нещо важно. Заминал е, защото е мислел, че така трябва, защото е вярвал, че това е съдбата му. Но както самият той бе написал в дневника си — той така и не бе дал шанс на доброто, не бе повярвал, че доброто ще победи. Затова се бе погрижил да държи мен и Джуди разделени, затова бе избягал от брат си. Мислел е, че това е единственото, което може да направи.

Но е възможно да промениш съдбата си.

Аз промених своята.

Не умрях при срещата си с Джуди — така, както татко предполагаше, че ще стане. Може би съм имала късмет? Не знам, но във всеки случай планът ми бе успешен. И това, което направих в мазето, промени всичко. Мама се чувства по-добре. Станахме семейство.

Нищо не е окончателно.

Надежда винаги ще има.

С доктор Дженаро се здрависахме, както обикновено, когато влизам в кабинета й. Беше просто рутинна проверка, както обичаше да казва тя — нещо, което никога не се бе случвало в моя живот. Всеки път ме преглеждаха от горе до долу, правеха ми рентгенова снимка и ехограф — вероятно за да проверят дали ДНК молекулите ми се държат както трябва. А те винаги са били наред. Затова, когато видях изражението на лекарката този път, не разбрах напълно какво има. Беше по-бледа от друг път. Бръчките й — по-забележими. Посочи ми стола пред бюрото си. Зад разкопчаната й лекарска престилка, върху зелената й риза, се виждаше едно сребърно колие във формата на блестящ компас. Можех да видя пулсациите по шията й.

Доктор Дженаро сбръчка сериозно лицето си.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Опитах се да разбера какво има. Стреснах се от сериозността в гласа й, но отговорих:

— Мисля, че добре.

Доктор Дженаро не се усмихна, само кимна мълчаливо.

— Нещо да не е както трябва? — попита тя.

Преместих се малко по-напред на стола. Безпокойството ми нарастваше.

— Не, не мисля.

Бях започнала да следвам ветеринарна медицина. Учех много за анатомията и физиологията, но с хората, разбира се, беше съвсем различно. Поне с мен. И въпреки че може би напоследък бях по-уморена от обикновено, се чувствах в добра форма.

— Защо питате?

Доктор Дженаро си пое дълбоко въздух.

— Джули, ако не те познавах толкова добре и ако не знаех през какво е преминало семейството ти, нямаше да приема това толкова, как да го кажа, сериозно.

Изучавах я.

— Какво има? — попитах. — Защо казвате това?

Доктор Дженаро разгледа документите пред себе си, вдигна най-горния лист и го плъзна по масата към мен. Взех го и го погледнах.

След това закрих устата си с ръка.

— Т-това… което си мисля ли е? — промълвих аз, гледайки резултата от ехографа пред себе си.

— Опасявам се, че да — отговори доктор Дженаро и сключи ръце върху масата пред себе си. — Джули, ти си бременна. И не само това: ще имаш близнаци.