Зло наследство

43

Беше цяло мъчение да изчакам учебният ден да приключи. Часовете едва се влачеха. В междучасията бях предимно с Маргарет и Глен, но ми беше трудно да се държа нормално. Забелязах, че не чувам много от това, което казваха, а и не участвах особено в разговорите.

Разбрах, че Маргарет все още не е успяла да открие нищо. Самата тя ми го потвърди в момент, в който бяхме само аз и тя. Но предвид всичко, което трябваше да направя през този ден, й възложих още една задача: да се опита да разбере закъде беше ключът, който намерих. Това я накара да се усмихне — очевидно Маргарет харесваше цялата тази потайност.

Реших да се чупя от часа след голямото междучасие — аз, която никога през живота си не се бях чупила от час. Глен бе така добър да ми заеме колелото си, така че ми отне само осем минути да стигна до болницата. На рецепцията долу срещнах Елизабет Фъргюсън — висока и слаба жена с тъмна дълга коса. Знаех, че лицето й ми е познато, но не тя даде на дядо хапчетата.

— Първо искам да изкажа съболезнованията си — каза Фъргюсън. — Това, което се случи, е трагично.

— Благодаря.

Тя извади едно писмо от джоба на якето си.

— През един от последните пъти, когато дядо ти беше буден, ме помоли за услуга. Той не беше в състояние да пише сам, затова искаше да запиша това, което щеше да ми издиктува. Каза, че трябва да ти предам писмото, в случай че не се събуди отново.

Взех писмото. На плика отгоре стоеше моето име.

— Благодаря — отговорих на любезната медицинска сестра.

— Разбира се, ще запазя съдържанието в тайна — каза Фъргюсън и се усмихна. — Успех! Надявам се, че ще имаш хубав живот, Джули. Заслужаваш го.

Гласът й стана още по-топъл. Благодарих й, след това Фъргюсън се обърна и изчезна зад една врата. Погледнах пак плика, след това го отворих и извадих един лист, сгънат на две. Започнах да чета:

Вдигнах поглед от писмото. Поех си въздух и го прочетох още веднъж.

Дядо знаеше за химикалката. Татко също, затова се бе опитал да я скрие. И очевидно тя беше толкова опасна, че трябваше да бъде унищожена.

Но защо?

Какво, за бога, се беше случило със семейството ми?

Ставах все по-уверена, че сестра ми също е имала някакъв контакт с химикалката, след като беше предпазена още от малка. Това означаваше, че по онова време химикалката е била у нас, а след това татко се бе опитал да я скрие.

И тогава го осъзнах.

Той я бе закопал там, точно там, където я открих.

Надявал се е, че никой няма да успее да я намери толкова навътре в гората Ухурия, но аз я открих въпреки това.

Не разбирах нищо. Защо дядо пое вината върху себе си, че е донесъл това злочестие при нас? И кой или какво беше Червената дама? Не можеше ли просто да го напише в писмото? Не можеше ли просто да каже откъде идва химикалката?

Може би беше твърде опасно.

Погледнах часовника на стената. Следващият час беше скоро. Побързах да си тръгна от болницата и междувременно мислех какво трябва да проверя следобед, когато отида в „Удсвю“. Дядо бе убил брат си веднага след войната. А първата му записка в дневника беше от 1946 година.

Може би беше написал нещо за убийството?