Зло наследство

38

„Може би е глупаво от моя страна — мислех си, докато вървях към вкъщи след посещението при Маргарет — да се прибирам посред нощ, в тъмнината.“ Но трябваше да отида отново до дома си. Бях принудена да използвам химикалката още веднъж. Имах нужда от нея. А ако някой се опиташе да ме хване, носех полицейската аларма на врата си. Ако исках да стигна до дъното на всичко това, тогава трябваше да се възползвам от всякаква помощ. А химикалката можеше да ми помогне.

Когато влязох в „Удсвю“, видях, че гарваните не бяха там. И добре че не бяха! Гледах голямата къща, която стърчеше в тъмнината, и мисълта, че дядо никога повече няма да бъде там с мен, подкоси краката ми. „Господи — мислех си, — какво ще правя с всичко това? Мазе, два етажа, таван с тайно помещение плюс хамбар и необработена земя.“ Замислих се, че получих и кола, така че трябваше да се опитам да я взема от спешното отделение в центъра по един или друг начин. Може би щях да накарам някого от полицията да я докара дотук.

Влязох в къщата и веднага установих, че нещо е по-различно. Не беше така разхвърляно като последния път. Или по-точно — беше разхвърляно, но хаосът беше някак си различен. Като че ли някой бе ровил в бъркотията, но след това се беше опитал да подреди до известна степен. Картините например отново бяха закачени по стените.

Значи някой беше влизал тук след последното ми посещение.

Дали нямаше някого и сега?

Извиках „ехо“ в коридора. В отговор получих само оглушителна тишина. Влязох навътре в къщата, стъпвайки на пръсти върху боклуците. Отново усетих бодеж в ръцете си, който се увеличаваше с всеки метър, с който се доближавах до химикалката. Качих се по стълбите. Спрях на половината път.

Някакъв звук ли чух? Притихнах и се заслушах.

Не.

Влязох в стаята си, избутах леглото встрани и взех туристическата раница от кухината в стената. Извадих химикалката, която беше все така набраздена и наподобяваща дърво, все така приятна за държане, ако не и още по-приятна.

Отидох до бюрото, завъртях горната част на химикалката в посока на часовниковата стрелка, докато не се чу щракване, извадих нов лист от най-горното чекмедже и междувременно мислех какво да напиша. Какво беше подходящо сега? За какво бях любопитна? От какво имах нужда?

Навън вече бе започнало да просветлява, така че нямаше смисъл да пиша „светлина“. Написах първото нещо, което ми хрумна, и скоро след това буквите започнаха да прогарят хартията:

Изведнъж облаците на небето развиха страшна скорост. Можех да забележа и по прозореца, че едва успяваше да удържи на силния вятър, който нападаше стените. Погледнах към клоните в гората Ухурия — те се люлееха и плющяха, подобно на камшици, листата се късаха и политаха във въздуха, а клонките хвърчаха над земята. Като че ли можех да усетя как ръцете на бурята грабнаха „Удсвю“.

В момента, в който буквите прогориха листа, облаците започнаха да се плъзгат все по-бавно по небето и скоро след това всичко се успокои така, както беше преди няколко минути.

Отново бях изумена от тази лудост. Можех да призовавам природните стихии!

Никога през живота си не исках да се разделям с химикалката. Тя беше толкова вълнуваща, толкова прекрасна. Колкото повече я държах, толкова по-силна се чувствах. Зрението ми отново се изостри.

„Не мога да спра сега — мислех си. — Искам още. Искам други чудеса. Повече енергия. И го искам сега!“

Написах нова дума на листа. Не след дълго хартията започна да пращи и върху нея се появиха четири букви.

Изведнъж настана тъмнина и една ярка светкавица проряза небето. Секунда след това изгърмя силно. Заваля хоризонтално, право в прозореца. Капките удряха и тропаха по стената. След това небето отново просветля и този път светкавицата уцели едно дърво, което се разцепи на две. Гигантската ела се сгромоляса на земята. Усетих как подът се разтърси, въпреки че се намирах далече от дървото. Постепенно дъждът намаля и всичко утихна като по-рано.

И тогава го осъзнах. В края на гората лежеше дърво, разцепено на две. Ами ако имаше някого там точно в този момент! Щеше да бъде убит на място, ако дървото бе паднало върху него. Добре че имах късмет. Но докъде можех да стигна така? Какво щеше да се случи следващия път?

Написах първото, за което се сетих, и зачаках напрегнато:

Затворих очи и се опитах да се сетя за нещо, което не можех да правя, но нищо не се появи. Може би не действаше по този начин. Може би не беше възможно да си пожелаеш нови качества.

Или пък трябваше да съм по-конкретна?

Тъкмо бях тръгнала да пиша още една дума, когато спрях. Все още не бях завъртяла горната част на химикалката в другата посока, към себе си. Последния път, когато го направих, беше още по-силно.

Но щях ли да го направя пак? Щях ли да се осмеля?

Да, защо пък не? Не издържах да стоя в неведение какво ще се случи, какво ще е следващото чудо. Завъртях обратно химикалката до неутрална позиция, поех дълбоко въздух и продължих завъртането към себе си. Не успях да напиша нищо, защото химикалката започна да променя цвета си и бе обвита от интензивна червена светлина. Започна да трепери по-силно и от предния път. Като че ли цялата стая вибрираше. Сграбчих химикалката с две ръце. Не можех да мигна, да преместя погледа си от възхитителната светлина, която почти бе запалила дланите ми.

Този път не беше така страшно като преди. Беше просто приятно и аз усещах, че искам да правя това отново и отново. „Нека стане по-силно — мислех си, — нека бъде по-бързо!“

Когато червената светлина изчезна, останах да седя на пода с най-хубавото усещане в тялото си.

Отне ми няколко минути, преди отново да дойда на себе си.

Нещо ме накара да отида до прозореца и да погледна навън. Ятото гарвани отново се бе събрало на двора. Този път бяха още по-близо. Дори само гледайки ги, се плашех. Откакто се появиха на двора ни, двама от хората, които най-много обичах, си отидоха. И същевременно два гарвана от ятото изчезнаха. Не знаех дали това означава нещо, но и нямах желание да разбера.

Скрих отново химикалката и побързах да си тръгна.