Зло наследство

21

Мъжът пред мен беше единият от хората, които влязоха вкъщи, които пребиха дядо, които ме търсеха.

Сега седеше само на няколко сантиметра пред мен.

Уплаших се толкова много, че ми беше трудно да дишам. Трябваше да изляза от колата. Мъжът с шапката сигурно щеше да продължи да кара, докато се увереше, че никой няма да ни види, че ще може да спре и да ме отвлече.

Но какво искаше да направи след това? Да ме убие?

— Размислих — казах предпазливо. — Всъщност мога да сляза тук. Колко ви дължа?

Мъжът не отговори. Не намали скоростта, а тъкмо обратното.

— Не мисля, че ме чухте — казах малко по-силно.

Мъжът се опита да ме намери в огледалото.

— Няма да слезеш тук, Джули — отговори ми.

Той знаеше как се казвам.

Не можех да промълвя и дума. Как можеше да знае? Как можеше да знае, че ще ми трябва такси точно там, точно в този момент? Всеки можеше да се качи. Някой можеше да дойде преди мен. Беше ли просто късмет?

Или той знаеше, че ще дойда?

— К-кой си ти? — попитах аз.

— Кой съм аз, не е важно — отвърна той. — А коя си ти.

— К-какво имаш предвид?

— Скоро ще разбереш. Сега се облегни и се успокой. Имаме още малко път.

Седях и треперех.

— К-къде отиваме? — попитах накрая.

Мъжът не отговори.

— Поне можеш да кажеш къде отиваме. Какво пречи?

Отново настана тишина пред мен. След това той рече:

— Отиваме в Шормаут.

Облегнах се обратно на седалката, както мъжът ми заръча, но умът ми не можеше да се успокои. Шормаут? Какво, по дяволите, щях да правя в Шормаут?

Още малко и щяхме да напуснем града, когато разумът ми започна да функционира отново. Нещо трябваше да направя, и то бързо. Постепенно в главата ми се заформи план.

И тогава се случи отново.

В главата ми изскочиха картини и нямах представа откъде дойдоха. Този път бяха свързани с мъжа пред мен. Виждах го в някакъв офис. Беше коленичил пред един отворен сейф. Влязъл в сейфа наполовина, вадеше пачки с пари и ги набутваше в някаква чанта. Взе и някои от бижутата, които намери. След това се изправи и избяга.

Колата намали скоростта, защото се приближихме до светофар. Имаше кола пред и зад нас.

Добре. Поставих ръката си върху дръжката на вратата.

— Обирът на златарския магазин на „Баджър стрийт“ от миналата зима… — започнах аз.

Опитах се да отворя вратата. Беше заключена!

— Хм?

— Колко пари открадна?

Той се обърна към мен.

— Какви ги дрънкаш?

— Какво стана със собственика? Получи ли мозъчно сътресение, след като го удари?

Мъжът ме погледна с ококорени очи.

— Не знам за какво…

Светофарът се беше сменил от червено на зелено и колата зад нас бибипкаше. Мъжът пак се обърна напред. Използвах възможността да легна по гръб и да се завъртя на деветдесет градуса така, че краката ми да сочат към прозореца. След това хванах дръжката над прозореца и започнах да ритам с всички сили.

— Ей!

Мъжът се завъртя, а аз направих същото упражнение още веднъж, само че този път с още повече сила. Опитвах се да счупя стъклото с тока на обувката, който беше тежък и остър, и сега ми се струваше, че стъклото поддава. Междувременно мъжът се опитваше да откопчае колана си.

— Какви ги вършиш?! — извика той.

Напрегнах и ръцете си, заудрях с всичка сила с крака по стъклото. И сега то се счупи. Стъклените парченца се разпръснаха, някои се забиха в лицето ми, но аз ги изплюх и издухах от себе си. Същевременно видях, че колата пред нас увеличи скоростта, мъжът на предната седалка направи същото, но аз бях вече наполовина вън от колата. „Сега или никога“ — помислих си. Не можех да отида в Шормаут.

Скоростта на колата ме върна обратно на седалката, но не след дълго отново бях на прозореца. Колата се забързваше ли, забързваше, а аз се подавах все повече от прозореца — чак докато можех да се отблъсна с крак.

И тогава го направих.

Отблъснах се от колата.

Ударих се в асфалта първо с ръце, а след това се въртях ли, въртях, чак докато не заприличах на изхвърлен вързоп покрай пътя. Отнякъде чувах клаксоните на коли, свистенето на гуми, докато пясък и пепел се изсипваха върху мен, но колата, в която се возех, продължи нататък.

Лежах, без да помръдвам.

„Поне още съм жива“ — помислих си, докато звуците около мен се превърнаха в някакъв хаос в главата ми. Опитах се да проверя дали всички части на тялото ми бяха все още цели и на мястото си, но не усещах нищо. Обърнах глава и видях, че няколко коли са спрели встрани от пътя. Някой викаше нещо, което не можех да схвана. Други дойдоха, тичайки при мен. Един млад мъж беше първи.

— Добре ли си? — попита ме внимателно.

Отново се опитах да усетя нещо.

— П-предполагам.

Пристигнаха още хора. Същият въпрос беше зададен още няколко пъти, а аз просто стоях там, на земята, в канавката, без да казвам каквото и да било.

— Къде се намираме? — попитах накрая.

Но този път аз бях тази, която не получи отговор. Всички стояха и ме зяпаха. Един от тях ме посочи.

— Но как е възможно? — попита той.

— Кое? — отвърнах аз.

Мъжът отново ме посочи.

— Дрехите ти са разкъсани, но…

Мъжът погледна другите, сякаш за да получи подкрепа за онова, което казваше.

— Но ти не кървиш! Като че ли изобщо не си се ударила!