Зло наследство

35

— Това шокира ли те?

— Ъх, да?

Мериуедър отпи една глътка от водата, без да ме изпуска от поглед. Не знаех какво друго да направя, освен и аз да го гледам втренчено.

— 17 милиона лири — повтори той. — Това са страшно много пари.

Не знам дали трябваше да приема това като въпрос. Мериуедър погледна попечителя ми, който взе думата.

— Няма да имаш достъп до парите, преди да навършиш осемнайсет години — каза той със сух глас. — Но разбира се, аз ще се погрижа да не ти липсва нищо, докато дойде това време.

Кимнах едва-едва. Все още ми бе трудно да разбера как така се оказа, че дядо е бил толкова богат. И защо никога не бе използвал част от парите, за да сложи в ред стопанството. Защо никога не получих неща, които ми бяха необходими?

— Какви бяха взаимоотношенията между вас двамата с дядо ти?

— Взаимоотношенията ли?

— Да?

— Ами аз се занимавах с моите си неща, а той — със своите. Не сме имали кой знае какви взаимоотношения.

Обикновено вечер той седеше във всекидневната, а аз бях в стаята си.

— Ходили ли сте заедно на почивки през лятото? Тази мисъл ме накара да се разсмея.

— Не.

— Общи хранения?

— От време на време.

— Имахте ли някаква физическа близост?

— Имате предвид дали сме се прегръщали и такива неща?

— Да, примерно.

— Не. Физическата близост беше оскъдна.

— Но все пак е имало някаква?

Замислих се.

— Не, всъщност нямаше.

— Защо?

— Не знам? Изглежда, че никога не е имало.

— А това липсваше ли ти?

Гудри прекъсна разпита.

— Докъде ще стигнете с тези въпроси, господин полицай? Какво общо имат те с разследването на смъртния случай?

Мериуедър се направи, че не го е чул.

— Човек първо трябва да има нещо, преди то да му залипсва — отвърнах аз. — Така че не. Не ми липсваше.

Полицаят се усмихна за кратко.

— А какво мислиш за това, че ще станеш богато момиче, Джули?

Погледът на Мериуедър стана сериозен и съсредоточен.

— Все още не съм осмислила нищо. Досега се случиха доста неща, които трябваше да осъзная.

— Все пак трябва да има по-важни въпроси, които да зададете на някого, който току-що е изгубил дядо си?

Бузите на Гудри станаха още по-червени. Мериуедър отново се направи, че не го чува.

— Дядо ти е починал само половин час след като си влязла при него преди две вечери — заяви той и затропа с пръсти по стъклената маса.

— Какво намеквате? — продължи попечителят ми.

— Не намеквам нищо. Това са фактите.

Мериуедър ме изучаваше. Погледът му беше жилещ, гласът му — заплашителен, и всичко това ме караше да се страхувам.

— Не съм убила никого, ако това се опитвате да кажете, без да го изричате на глас.

— 215 милиона са много пари.

— Да, но аз не знаех нищо за тях, преди вие да ми кажете. А Чарлз Фрогъл беше може би единственият възрастен, освен дядо и мама, когото го беше грижа за мен. Аз съм на шестнайсет години. Защо бих искала да остана съвсем сама? Сериозно ли ме подозирате, че съм убила собствения си дядо?

Усетих, че сърцето ми се блъска силно в гърдите ми. Мериуедър изобщо не беше впечатлен от протеста ми.

— Представи си, Джули: идваш тук с дядо си, който е почти пребит до смърт. Твърдиш, че си го свалила от втория етаж, че си го качила в колата и че си го докарала до болницата. Ти, която си на шестнайсет години и в допълнение на това — момиче, което обича комикси за жени супергерои. Разказваш ни, че някой е влязъл с взлом в къщата ви, без да открадне нещо, че по-късно са се опитали да те отвлекат, но ти по чудодеен начин си успяла да изскочиш от прозореца на колата в движение — без да се нараниш. И на всичкото отгоре казваш, че внезапно си придобила някакви, как да ги наречем, специални способности заради една химикалка, с която можеш да правиш редица свръхестествени неща. И после, когато дядо ти се събужда отново, умира, докато си при него, и резултатът е, че ти наследяваш 17 милиона лири. Ако се опиташ да гледаш на всичко това отстрани, Джули, как мислиш, че изглежда?

Наведох глава, не можех да отговоря. И една ужасна мисъл ме споходи. Думата, която написах на листа онази вечер. Пари. По същия начин, както бях пожелала светлина и дъжд, сега се бях сдобила с повече пари, отколкото някога можех да си мечтая.

Дали наистина беше моя вината, че дядо умря?

Опитах се да изгоня от ума си тази грозна мисъл.

— Значи вие мислите, че аз — че аз — съм пребила собствения си дядо и след това съм решила да го докарам до болницата? Че съм нахлула в собствената си хотелска стая и съм разрушила всичко вътре, своите собствени вещи? Че съм изскочила в движение от прозореца на кола просто така, за удоволствие, или защото това не е имало кой знае какво значение, след като само няколко дена по-късно съм щяла да съм с 215 милиона по-богата?

Мериуедър вдигна ръце и ме погледна. Аз отвърнах на погледа му. Битката на погледи продължаваше ли, продължаваше. Накрая полицаят въздъхна.

— На никого от нас не му е лесно да разбере, Джули.

— Обвинявате я, че е отнела живота на собствения си дядо?

Попечителят ми се опита да привлече погледа на полицая, но той продължаваше да гледа само мен.

Усещах, че у мен започва да ври и кипи. Не ми пукаше дали ще бъда обвинена за това, не ми пукаше дали ще се предам, но първо щях да открия какво се бе случило.

— Казахте, че дядо е имал много имущество. Къде?

— На различни места. Имал е апартамент тук, в града, например, още един в Лондон. Освен това е бил съдружник в няколко фирми, които притежават имоти. Всичките — дадени под наем.

— Но дядо почти никога не е излизал от вкъщи!

— От това, което разбрах, имал е хора, които да се грижат за парите и документите.

Поклатих глава. Това не звучеше като дядо.

— И още едно нещо, което привлече вниманието ми — продължи полицаят. — Дядо ти е притежавал къща и в Шормаут.

Отново вдигнах изненадан поглед към него.

— В Шормаут ли?

— Да. Мястото, до което според теб таксито е щяло да те закара. Там, където вали поройно през цялото време заради тези странни облаци в небето.

Той ме изучаваше внимателно с поглед, докато аз мислех.

— Може би е просто странно съвпадение?

Сарказмът в гласа му накара сърцето ми да се свие.

У мен се надигна желанието да го ударя, да се държа лошо с него. Но никакви картини или тайни не се появиха в главата ми така, както се случи с шофьора на таксито, Сара, Офелия и Маргарет.

Мисълта за Маргарет ми даде една идея.

— Може би да приключваме вече? — изкашля се попечителят ми.

— Само един последен въпрос — отвърна Мериуедър. — Казваш, че притежаваш химикалка, с която можеш да правиш магии. От кого я получи?

— От никого. Намерих я в гората.

— Точно така — въздъхна Мериуедър. — Мисля, че стига за днес.