Зло наследство

64

Очаквах, че Джон Мериуедър или попечителят ми, или може би дори двамата взети заедно ще стоят на перона и ще ме чакат, когато влакът, в който седях, бавно навлезе в Холоуей. Затова отидох най-отзад във влака и плъзнах настрани една врата.

Подадох глава навън, забелязах някакви гъсти храсти, които изглеждаха достатъчно меки, и скочих. Един клон, който не бях видяла, се заби в бедрото ми и аз изпищях от болка. Останах да лежа сред шумата, тревата и малките камъчета, докато се опитвах да прогоня болката. Донякъде успях. Скоро след това успях да се изправя. Огледах се на двете страни и пресякох релсите.

От другата страна се изкачих по малко хълмче, където един мост минаваше над релсите. Прескочих една ограда и излязох на тротоара. Опитах се да се държа възможно най-естествено, но усещах, че хората все пак ме зяпаха.

Тъкмо се бях запътила към един от страничните входове на гарата, когато някакъв мъж в полицейска униформа застана на пътя ми. Шмугнах се зад една дебела колона и изчаках да отмине. Не беше сигурно, че той знаеше коя съм, но не исках да рискувам. За нищо на света не исках да ме спрат сега.

Полицаят патрулираше тихо и спокойно и се оглеждаше наоколо. Когато изчезна от погледа ми, се вмъкнах в огромната сграда и си купих автобусен билет до Шормаут.

Докато чаках автобуса да дойде, осъзнах, че всъщност вече доста дълго време бях оставена на спокойствие. Защо чичо Уейн не бе направил още опити да ме хване? Не вярвах, че се е успокоил и е решил, че не иска да притежава химикалката. Може би просто чакаше правилния момент?

А беше ли дошъл този момент сега?

Можеше да се случи така, че да попадна директно в капана, но сестра ми имаше проблеми. И въпреки че навярно беше и луда, и зла, въпреки че най-вероятно щеше да се опита да ме убие, ако ме видеше, бях длъжна да се опитам да я спася. Нали и татко го беше казал в дневника си. Да се осмелиш да вземеш правилното решение. Да се надяваш, че доброто ще победи.

Автобусът спря на няколко метра от мен и вратата се плъзна. Шофьорът на автобуса ме погледна, а аз размишлявах. Представих си Джуди — сама, уплашена, докато водата се стича от покрива над нея.

След това се качих в автобуса.

Заради многото вода бях принудена да извървя последните метри от пътя пеша. Колкото повече приближавах града, толкова повече хора срещах в обратната посока. Всички ме гледаха странно. Неколцина се опитаха да ме спрат и казаха, че съм луда да влизам в града, но аз не ги послушах.

Не след дълго дъждът ме посрещна. Тежки едри капки се забиваха в лицето ми. Подгизнах за секунди, но малко по малко успявах да се придвижа напред.

Шормаут приличаше на призрачен град. Всичко бе изоставено. Уличното осветление не работеше, а насред града имаше огромно количество вода. Не можех да разбера къде свършва градът и къде започва морето. Ако сестра ми беше заключена някъде там, значи нямахме много време. Ако не бе мъртва вече.

Но нямаше ли да съм забелязала това по един или друг начин?

Бяхме се уговорили да се срещнем при статуята на един кит на входа на града. Мъжът, който накрая на разговора сподели, че се казва Алекс, трябваше да носи червена шапка с козирка. Когато дойде, беше лесно да го разпозная. Реших, че мога да му се доверя. И без това нямах време за друго.

На отделни места водата вече стигаше до кръста. По улиците около нас се стичаше боклук. Колкото повече навлизахме в града, толкова повече изгубвах надежда. Всички мазета бяха пълни с вода. Никой не можеше да оцелее при подобни условия.

Куражът ми се върна, когато стигнахме до един парк, разположен малко по-нависоко. Къщите и апартаментите там не бяха засегнати така силно.

— Ето тук — изпъшка Алекс, когато спряхме пред един плет, ограждащ голяма къща. Тревата в градината бе подгизнала от вода. Обувките ми започнаха да джвакат по двора.

— Тя е долу, в мазето — каза той. — Трябва да влезеш от задната страна.

Послушах го и заобиколих къщата. Между две дървета беше монтирана люлка, а на тухлената стена бе подпряно колело. Плетът около къщата скриваше гледката на съседите. Намерих бързо вратата, за която Алекс говореше. Махнах мократа коса от очите си и отворих вратата.

Ококорих се.

Водата стигаше чак до стълбището.

Ако имаше някаква стая там долу, то тя вече бе наводнена!

Хвърлих раницата си и започнах да слизам по стълбите. Водата се покачваше бързо и стигаше до ходилата ми, корема, гърдите, врата. Държах се за парапета. Слизах все по-надолу и по-надолу, докато водата не закри и главата ми. „Джуди — помислих си, когато краката ми стигнаха пода, — къде си?“

Водата беше мътна, но успях да видя, че около мен има само стени. Отпред, в далечината, забелязах врата.

Джуди трябваше да е тук.

Започнах да плувам под водата. Усетих как тялото ми ускори движението си и не след дълго бях пред вратата. Беше отворена.

Преплувах през нея. Едно легло беше закрепено здраво за пода. Имаше и тоалетна. На тавана и стената имаше камера.

Сестра ми е била тук. Но къде беше сега?

Осъзнах, че въздухът не ми достига. Имах нужда да си поема въздух веднага, така че заплувах обратно към стълбището. Когато приближих повърхността, забелязах, че някой ме чакаше горе. Когато изскочих от водата, очаквах, че ще видя мъжа, който ме доведе дотук.

И аз наистина го видях.

Но Алекс беше придружен и от чичо Уейн.

И двамата се усмихваха.