Зло наследство

52

Знаех, че не е неделя и че би трябвало да позвъня и да известя поне един ден по-рано за посещението си, за да може мама да се подготви за срещата, да се измие, да се гримира и да направи всички обичайни неща. Но вместо това само се обадих на рецепцията в „Карик Лодж“ и говорих с болногледача на мама, който най-много се грижеше за нея. Обясних, че трябва да се срещна за няколко минути с нея. Тази вечер.

Болногледачът смяташе, че това е лоша идея, но аз не се интересувах. Когато пристигнах в психодиспансера след час и половина път с автобус и вървене пеша, успях даже да се абстрахирам от миризмата, от която обикновено ми ставаше лошо и ми се завиваше свят.

Както винаги, заварих мама в леглото и разбрах, че днес беше един от лошите й дни. Клепачите й бяха натежали повече от друг път, погледът й беше сив и мътен. Когато седнах възможно най-близо до леглото и хванах ръката й, тя изобщо не ме погледна.

Изглежда, че някой от болницата в Холоуей бе позвънил и бе съобщил за дядо. Явно затова беше толкова потисната. Хубаво, беше добре да го знае. Все пак тя беше изпадала в това състояние и преди, без да се случва нещо специално. Чудех се дали всъщност имаше смисъл, но бях длъжна да опитам.

Не споменах дядо. Не беше решено кога ще е погребението, а за мама това нямаше да има значение и без това. Не попитах и за Джуди. Мисля, че разбирах защо бяха постъпили така преди петнайсет години. Вместо това написах „ЧЕРВЕНАТА ДАМА“ с големи букви и попитах: „Знаеш ли какво е това?“

Изминаха няколко секунди. След това тя поклати глава.

„Ако кажа, че е картина, тогава какво ще ми отговориш?“

Отново изминаха няколко дълги секунди, преди мама с усилие да вдигне рамене и да поклати пак глава. След това приближи молива до листа и изписа бавно няколко думи.

„Том те наричаше така, когато беше малка“.

— Така ли? — изпуснах се аз на глас и веднага поставих ръка върху устата си. Мама кимна. След това написа: „Защото имаше рижава коса още от раждането си. Въпреки че никой от нас не беше рижав.“

Опитах се да подредя мислите си. Чудех се дали имаше някаква символика в това, но точно сега не можех да я открия. Попитах дали знае кой е Матю Стайнбек и защо дядо му е платил 3 000 лири през 1998 година, но мама отново поклати глава. След това написа, че няма повече сили, и аз си тръгнах оттам все така без отговори, както когато отивах натам.

Върнах се пак до „Удсвю“ и взех колелото на Глен. Гарваните ме изгледаха продължително, докато се отдалечавах, но аз се опитах да не мисля за тях. Когато се прибрах при приемните си родители, те, разбира се, се бяха чудили къде се губя цял ден. Отговорих им първото, което ми хрумна: че съм била заедно с няколко съученици и сме се подготвяли за голям и важен изпит по природни науки. Приеха отговора ми с недоверчива усмивка. Какво друго можеха да направят. И без това нямаше да се задържа за много дни при тях.

След като си легнах, получих съобщение от Маргарет, която ме питаше как е минало. Нямах сили да й отговоря. Вместо това лежах и мислех за Верна Мур — жената, от която беше започнала дългата поредица близнаци, жената, наречена Червената дама — точно като мен. И дали това означаваше нещо, щях да разбера, след като заспя.