Зло наследство

25

Самата мисъл, че татко може би е жив, ме разтрепери. Но петнайсет години бяха много време. Във всеки случай явно се бе скрил доста добре. Може би сега дори изглеждаше съвсем различно. Всеки път, когато разговарях с дядо за татко, той само казваше: „Баща ти е мъртъв, Джули. Остави нещата такива, каквито са.“

Но беше ли истина това?

Взех книгата от пода и отворих на последната страница, последната записка.

Трябваше да препрочета последната записка няколко пъти, за да разбера съдържанието.

Татко си тръгнал от „Удсвю“, за да ни спаси всички.

От какво да ни спаси?

И защо беше толкова важно никога да не разбирам защо той е заминал?

„Тук вътре трябва да пише нещо повече“ — помислих си и започнах отново да оглеждам стаята. Може би дядо искаше да открия истината, която се намираше някъде на тавана. Имаше толкова купчини с книги, документи и кутии, че беше трудно да се придвижвам. Наслуки започнах да се ровя в документи, книги и справочници, но не намирах абсолютно нищо интересно.

Под един избледнял вестник от 24 април 1987 година съзрях кожен куфар, не по-голям от малка кутия. Изглеждаше ми познат. Вдигнах го и го сложих в скута си. На него с големи ръкописни златни букви пишеше, ЛИЧНО“.

Сега се сетих откъде ми беше познат.

Трябва да е било във втори или трети клас. Слязох във всекидневната, за да помоля дядо да ми помогне с някаква домашна работа. Но точно тогава той не беше там, затова реших да го изчакам. Седнах във фотьойла му и се огледах. А на масата до фотьойла лежеше малък черен куфар от кожа.

Тъкмо го бях взела, за да го разгледам по-отблизо, когато дядо влезе и видя с какво се занимавам. Изтича към мен и изтръгна куфара от ръцете ми. След това ми изчете най-ужасното конско, което някога съм получавала от него. Каза ми, че никога, НИКОГА повече не трябвало да тършувам в нещата му. След това излезе от стаята с бързи крачки, които напомняха гръмотевична буря.

Никога не го попитах какво имаше в куфара. Освен това после никога повече не видях самия куфар.

Не и досега.

Отворих го и открих дебела купчина снимки. Най-горната, изглежда, беше копие на сватбената снимка на баба и дядо. Имахме същата на стената във всекидневната. Баба Пенелопе изглеждаше фантастично в сватбена рокля, а и дядо не оставаше по-назад по красота.

Разрових снимките. Видях татко като малък, „Удсвю“ през пролетта, дядо в обора с новородени телета. Татко и мама на стъпалата на църквата.

Спрях. Оставих купчината встрани и продължих да държа в ръцете си една снимка на цялото семейство. Баба и дядо, мама и татко. Но това, заради което пробягаха тръпки по цялото ми тяло, бяха децата, които родителите ми държаха на ръце.

Всеки имаше по едно момиче.

Абсолютно еднакви.

И тогава разбрах, че имам, или поне съм имала, близначка.