Зло наследство

28

Стъклената маса между нас бе покрита с петна от кафе. Гледах право в Джон Мериуедър. Той се опита да се усмихне.

— Изглежда, че някой се интересува от теб малко повече от нормалното, Джули Мур — каза той.

— Радвам се, че започнахте да го осъзнавате — отговорих.

В хотелската стая всичко бе разхвърляно. Дори телевизорът беше счупен. Всички дрехи, които бях взела от „Удсвю“, бяха разкъсани на парцали. Завивки, чаршафи, възглавници, завеси, кърпите в банята, сапунът, килимът — всичко беше или нарязано и накъсано, или стъпкано. От чантата ми нямаше и следа.

Мериуедър погледна телефона си. След това отново го остави.

— У теб ли е? Предметът, който казваш, че си открила?

— Не, скрила съм го.

— Къде?

— На тайно място, което само на мен ми е известно.

Полицаят кимна замислено.

— Имаш ли някакви негови снимки?

— Направих няколко и ги дадох на Чарлз Фрогъл. Ако сте търсили в апартамента му, би трябвало да сте ги намерили.

Полицаят започна да рови в някакви документи, които лежаха на масата пред него. Измърмори нещо, което не разбрах.

— Открихте ли с кого е контактувал Фрогъл онази сутрин, след като го срещнах? — попитах. — Имате ли заподозрени?

— Заподозрени за какво?

Опитах се да не изсумтя, но не знам дали ми се получи.

— Не е ли бил убит?

— Всъщност все още не ни е известно — отговори Мериуедър със сериозен тон. — Освен това не мога да дискутирам с теб течащо разследване, Джули. Със сигурност го знаеш.

— Нямам ли право да знам какво правите? След като дядо ми беше нападнат и някой се опита да ме отвлече? След като един от хората, които познавах най-добре на този свят, изведнъж просто умря?

— Съжалявам, Джули, но всъщност нямаш право. А и нямам какво толкова да ти кажа. Разследването е на твърде ранен етап.

Издишах тежко и поклатих глава. Полицаят се загледа в мен продължително.

— Обещавам ти, Джули, ти ще си първата, която ще разбере, ако открием нещо. Окей? Това е най-добрият отговор, който мога да ти там в момента.

Нацупих се колкото можах, въпреки че знаех, че това няма да помогне. А и може би той имаше право. Съображения за сигурност, не го ли наричаха така по филмите?

По пода бавно лазеше една мравка. А аз си мислех, че всичко това се проточва твърде много. Те нямаше да открият нищо.

— Мисля, че трябва да започнем да те пазим по-добре — каза Мериуедър.

— И как?

— Ако някой е на свобода и иска да те отвлече или да ти причини нещо лошо, то не мога да те пусна навън без някаква защита. Разбираш ме, нали?

Кимнах едва забележимо.

— Така че, за да сме доволни и аз, и ти, предлагам да ти дадем това — каза полицаят, държейки нещо, наподобяващо мобилен телефон.

— Какво е това?

— Това е вид аларма. Трябва само да натиснеш червеното копче три пъти и ние ще се появим там, където си ти, за много кратко време. Има вграден ОРЗ в нея.

Мериуедър се прозина, докато аз все още бях съвсем бодра.

— Какво мислиш, добре ли звучи?

Мериуедър ми подаде алармата. Аз я взех и започнах да я разглеждам. Беше лека, със скучен сив цвят и само едно копче за натискане. Увесих я на врата си и кимнах на полицая.

— Да не би да има и вграден МРЗ плейър?