Зло наследство

16

Кръвта, която се виждаше встрани от главата му, бе тъмночервена и обилна.

— Дядо! — извиках.

Той лежеше по корем, с глава, обърната настрани. Имаше голяма подутина над едното око. Частта от лицето му, която се виждаше, беше покрита с кръв — и прясна, и засъхнала, а на пода до него лежаха два зъба. Потърсих пулс на врата му. Едва усещах нещо.

„Поне е жив — помислих си, — но трябва да отиде в болница. И то бързо.“

Мушнах дясната му ръка под корема, свих единия му крак и го завъртях настрани. След това поставих ръката му под главата, установих, че така лежи сравнително стабилно.

Колкото може по-бързо изтичах надолу по стълбището до прастария телефон с шайба, събиращ прах върху една малка масичка в коридора.

Но сигнал нямаше.

Или лошото време го бе развалило, или тези, които бяха влезли с взлом, бяха прекъснали телефонния кабел, за да не можем да позвъним на полицията. Какво щях да правя сега? Трябваше веднага да заведа дядо в болницата!

Този безнадежден скъперник! Един мобилен телефон можеше да му спаси живота. Как щях да успея да го заведа до болницата? Да изтичам до най-близкия съсед и да позвъня? Беше твърде далеч, а освен това беше посред нощ.

И след това се сетих.

Колата на дядо.

Старият ръждясал форд вън, в хамбара. Нали дядо всяка неделя ме караше с него до мама, все нещо бях запомнила от това, което той правеше. Колко трудно можеше да бъде?

Отворих кутията за ключове в коридора и откачих голямата връзка с ключове на дядо.

След това изскочих навън.

Вратите на хамбара изскърцаха, когато ги отместих. Не включих лампата, вместо това побързах да стигна до колата, отворих вратата на шофьорското място и седнах вътре. Бутнах ключа в стартера, завъртях го и задържах, докато колата не започна да ръмжи. Скоро след това двигателят забръмча. Светлините на таблото се включиха.

Окей. Колата бе запалена.

Сега какво?

„Трябва да включиш на скорост“ — казах си и се опитах да сложа скоростния лост на позиция О. Не правеше ли дядо така? Но колкото и силно да го дърпах, не успях да го преместя. Оставих го, опитах се да помисля. След това натиснах спирачката и сега вече лостът успя да се премести лесно, дръпнах го към Б. Освободих натиска върху педала и колата започна да се движи. Вкопчих се във волана. Изправих се максимално, за да ми е по-лесно да виждам, и се насочих към отвора на вратата, извеждайки колата от хамбара.

Готово. Вече бях навън.

Но никога нямаше да успея с това темпо, затова натиснах до долу другия педал така, че колата избуксува. Залепих се за седалката, но се държах здраво. Справях се със завоите, следвах следите от трактора, които започваха от хамбара, преминаваха през двора и стигаха чак до къщата. Тревата шумолеше под колата.

Пред вратата натиснах спирачката толкова рязко, че полетях напред и почти ударих главата си в предното стъкло. Но гумите се заровиха дълбоко в калта и колата спря. Преместих скоростния лост отново на позиция Р, завъртях ключа и изскочих навън.

Дядо лежеше точно там, където го бях оставила. Все още дишаше, но едва-едва. А как щях да го сваля от втория етаж? Как щях да го вкарам в колата? Та той тежеше поне 100 килограма!

Никога не се бях чувствала по-силна, отколкото сега. Опитах се да го вдигна, след това започнах да го влача след себе си. Можеше и да се получи, защо пък не?

Наведох се, промуших ръцете си изпод ръцете на дядо.

— Извинявай — казах аз, когато дядо изохка. Дишах дълбоко, стъпвах по пода, местейки краката си с всички сили, като междувременно се опитвах да изправя гърба си и да напрегна ръцете си. И ми се получи. Успях да вдигна горната част на тялото му! След това тръгнах назад към стълбището, дърпах дядо след себе си. Краката му скърцаха по пода, но изглежда, той не беше в съзнание.

Стълбището беше още по-кошмарно. Трябваше да държа дядо достатъчно високо, за да не ударя главата му в стъпалата и да не падна назад заедно с него. Едно по едно, казах сама на себе си. Взимай ги бавно и ще успееш.

Сложих крака си на първото стъпало. След това другия. Изпънах ги с всички сили, а междувременно държах дядо високо. Още една крачка. И още една. Сега краката му се намираха най-горе на стълбището.

Петите му се удряха в стълбището, но той все още не бе в съзнание. Смених хватката, вдигнах го още малко по-нависоко. Забелязах, че все още имам сили, че се получава малко по-лесно, отколкото си мислех. Даже можех да забързам темпото, без да изпускам контрол.

Скоро след това вече бяхме на пода на първия етаж. Отворих вратата с лакти. Студеният вечерен въздух ме лъхна приятно. Вървях заднешком през нощта, влачейки дядо по каменното стълбище навън. Сложих го да легне до колата, върху влажната земя. Разтръсках ръцете си за кратко, след това отворих вратата от страната на пасажера и изпълзях на задната седалка, където застанах на колене и се подадох навън.

И започнах да дърпам дядо навътре.

Всъщност успях. Първо вкарах главата и раменете му в колата, след това се облегнах назад и смених хватката, продължих да го дърпам към себе си. Когато по-голямата част от тялото беше вътре, излязох бързо навън и минах от другата страна на колата. Бутнах краката му в колата и затворих вратата. Положението не се подобряваше от факта, че се налагаше да лежи по този странен начин.

Трябваше да побързам.