Зло наследство

42

Погледнах професора.

— Моля?!

— Знам, че е болезнено да го чуеш, Джули, но това е истината. Джим уби собствения си брат близнак.

— Но… но как?! Защо?!

— Подробности можеш да откриеш в съдебните архиви, но знам, че е станало при самозащита. Братът на Джим е бил агресивният. Джим просто е искал да се защити.

Опитах се да си го представя — дядо в борба със собствения си брат близнак.

Не, не можех.

— Но ако отношението между доброто и злото през цялото време е било непроменливо и ако Карл е бил лошият от двамата братя, това означава ли, че след смъртта му дядо е станал по-добър човек? По-мил? Или?

Макдермът схруска бонбона в устата си.

— Знам, че излезе от затвора доста по-рано заради „изключително добро поведение“, така че може би има нещо вярно в това.

Отново се замислих за дядо, за живота, който имахме заедно. Въпреки че беше строг и след смъртта на баба стана по-кисел, той никога не беше лош. И може би възпитанието, което ми даде, беше неговият начин да бъде добър. Знам ли, може би искаше да ме подготви за живота на възрастните.

— Дядо казвал ли ви е някога защо брат му го е нападнал?

Макдермът поклати глава.

— Питал съм го много пъти, но Джим никога не отговори.

— Колко време е прекарал в затвора?

— Седем години.

Въздъхнах и подпрях лицето си с ръце. Професор Макдермът имаше право. Информацията за възприемане беше твърде много.

На път за училище мислех за сестра си. Къде беше тя? Какво се бе случило с нея?

Дядо никога не беше казал каквото и да било на професора за това, въпреки че Макдермът го бе питал. Но аз трябваше да разбера къде е изчезнала. Все пак ми беше сестра.

Очевидно беше защитена някак си, може би по същия начин като мен, когато използвах химикалката. Но откъде идваше нейната защита? От същата химикалка или от нещо друго?

Замислих се и за злото, за дядо, който е трябвало да се пази от брат си, за татко, чийто пръст е бил откъснат от чичо Уейн. Затова ли аз и сестра ми бяхме разделени една от друга? Просто защото са се страхували, че може да ми причини нещо? Нали в съня ми се опита да ме удуши.

Може би не трябваше да я търся, но не знаех дали щях да се сдържа. Исках да я видя, да погледна в очите й. Все пак не бе сигурно дали още е зла. Може би и тя беше приемала лекарства, които да възпират злото у нея.

След това ми хрумна: вероятно можех да изпробвам химикалката и да видя дали ще успее да ми помогне?

Сигурно ако напишех: „Намери Джуди“, нещо щеше да се случи, за да я намеря.

Но смеех ли да го направя? Щях ли да поема този риск?

Да, казах си. Заслужава си. А и най-малкото — намерих си добър повод да използвам пак химикалката, да изпитам пак онова прекрасно чувство.

„Ще те намеря, Джуди“ — казах си наум. И тази мисъл доведе до следващата. Не можех да повярвам, че не се сетих за това по-рано.

Можех да използвам химикалката, за да открия татко!