Пролог

Днес разбрах, не съм мъртъв.

Бях в шок, въпреки че знаех, че е възможно да се случи след толкова много години.

Известие за собствената ми смърт.

Значи не е било само лош сън.

Не знам колко пъти почти се бях връщал, колко често съм мислел, че трябва да има някакво друго решение, така че да можем да живеем заедно, всички заедно. Но щеше да бъде твърде трудно и твърде опасно. И тогава никога вече нямаше да мога да си тръгна от тях още веднъж.

Вчера видях едно малко бебе в детска количка. Беше момиченце с рижа коса и големи къдрици. Когато майка му забеляза, че ги наблюдавам, забърза крачка и продължи да бута количката, като се обърна, за да види дали не ги следвам. Разбирам я добре — вероятно не изглеждах безопасен, облечен в мръсните си дрехи. Но не можех да откъсна очи от малкото дете.

Сякаш гледах Джули.

И за един кратък миг бях отново у дома. Почти можех да усетя мириса на гората Ухурия, на „Удсвю на хамбара и нивята. Виждах я как лежи там, в количката си под каменното стълбище, и спи. Но след това се сетих за Червената дама и за брат си и отново си спомних защо бях отпътувал. Защо трябваше да замина.

Най-накрая открих къде ще бъда. Няма да го напиша тук, в случай че някой някога открие тези страници, но знам, че веднага трябваше да тръгна натам. Ако има нещо, което разбрах през всичките тези години, то е, че злото е навсякъде и ние не можем да направим много, за да го спрем.

Но аз ще направя и малкото, което е по силите ми.

Мисълта за това, което ще се случи, ме изпълва със сили. Мисля си за живота, който оставих зад себе си, за това, което ми предстои. Мисля за нас, за всичко, което имахме, всичко, което изгубихме.

Господи, колко ми липсват момичетата ми.