Зло наследство

32

Уейн Мур.

Кой си та? Къде си бил през всички тези години?

Професорът не пожела да каже нещо повече от това, което вече беше споменал, а и според него не можел да каже, тъй като ставало въпрос за „деликатни семейни тайни“. Вероятно нямаше да се примиря с отговора му толкова лесно, ако не бях разбрала, че дядо се е събудил. Професорът се обади в болницата, за да провери.

Затова сега седях пак най-отзад в автобуса и прехвърлях всички въпроси, които се бяха появили в главата ми в последно време. Поне бях разбрала едно нещо: семейството ми беше много по-голямо, отколкото първоначално си мислех. Но кои бяха те? Къде се намираха? И защо дядо не ми бе разказал за тях? Дали защото бяха мъртви?

Във всеки случай братът на баща ми беше жив някъде, след като Макдермът попита дали чичо ми участва в живота ми сега. Ами ако го бях срещнала на улицата? Сигурно щях да припадна. Да видя съвсем живо копие на татко. А може би не бяха толкова еднакви на външен вид. Все пак има много близнаци, които не си приличат. Последната снимка, която имах от татко, беше отпреди петнайсет години, а хората се променят за толкова дълго време. Но ако професорът знаеше нещо за чичо ми, значи може би знаеше нещо и за сестра ми?

Ядосах се, че не се сетих да го попитам за това, докато бях при него, а беше късно да сляза от автобуса и да изтичам обратно. Но щях да го направя някой друг път.

Започнах да мисля за още нещо — мама, болестта й. Винаги бях мислила, че се е разболяла заради изчезването на татко, но вече не бях толкова сигурна. Всичко сочеше, че татко си е тръгнал от нас по собствена воля и че дядо е знаел за това.

Значи може би мама също знаеше?

На всичко това дядо трябваше да отговори. Този път нямаше да се измъкне.

Лекарите казаха, че дядо вече диша самостоятелно, че няма да остане парализиран и че най-лошото е отминало. Но аз не бях толкова убедена. Може би най-лошото тепърва предстоеше.

Когато влязох в стаята на дядо, той лежеше в леглото си с отворени, но натежали очи. Да го видя след всичко, което се случи, събуждаше странно чувство у мен. От една страна, бях щастлива, че ще се оправи, но от друга, бях ядосана, че бе скрил толкова много от мен.

Усмихнах се несигурно, приближих се бавно към него, взех един стол и седнах.

— Полицаите ми разказаха всичко — започна дядо. — Как си ме спасила, извела си ме до колата и си ме закарала дотук. — Той поклати бавно глава. — Не знам как си успяла — каза и се опита да се усмихне.

— Сдобих се с неподозирани сили — отвърнах. — Но ти всъщност знаеш доста за това, нали, дядо? За близнаци, които стават все по-силни и по-силни и така нататък?

Очите му се разшириха.

— Да не си… Да не си говорила с Мартин? — попита той ужасен.

Кимнах. Дядо отмести поглед и започна да премигва бързо.

— Трябва да кажа, че си измислил забавна теория. Но преди да говорим повече за нея: къде е сестра ми?

Той ме погледна стреснато.

— С-сестра ти?

— Знам, че имам сестра, дядо, или поне че съм имала такава. Защо никога не си ми разказвал за нея? Къде е тя?

Дядо затвори очи и поклати глава. Остана да лежи така дълго време. Когато ги отвори отново, бяха насълзени.

Никога преди не бях виждала дядо да плаче. Дори когато баба почина. Но сега внезапно той започна да ридае като малко дете.

— Толкова съжалявам, Джули — каза той накрая.

— Защо съжаляваш?

— Че трябваше да го разбереш по този начин и че не ти разказах за това по-рано. Просто не знаех как да го направя, дали някога щеше да ми повярваш. Или да ме разбереш.

— Може би е крайно време да опитаме?

— Да, така е. Имаш право. И трябва да побързаме, защото ти си…

Някой идваше насам. Една медицинска сестра влезе в стаята.

— Здравей, Джули. Добър ден, господин Мур. Време е за малко лекарства — каза тя и отиде до мивката. Завъртя крана и напълни една пластмасова чаша с вода. След това дойде при дядо, постави чашата на нощното шкафче до него, надигна внимателно главата му, пъхна две хапчета в устата му и му подаде чашата с вода. Дядо отпи една глътка и преглътна. Няколко капки потекоха от ъгълчетата на устата му.

Медицинската сестра се усмихна и излезе. Дядо ме гледаше съсредоточено. Като че ли водата, която изпи, му даде сили.

Извадих снимката на семейството ни и я размахах във въздуха.

— Хубава снимка — казах. — Виждам близначката си тук, но не виждам другия ти син — Уейн. Братът на татко. Къде е бил той, когато сте направили тази снимка?

Дядо отново затвори очи. Пое въздух, издиша тежко. Изминаха няколко дълги секунди, преди да каже нещо.

— Нямаш представа през какъв ад преминах, откакто баща ти замина, Джули. Да нося този товар, без да мога да говоря свободно за него.

Гърдите му свистяха.

— Знаеш, че с майка ти беше невъзможно да се говори. Беше ужасно.

Очите му отново придобиха уморен вид.

— Толкова се радвам, че си добре, Джули, че не са те хванали. Не мисля, че щях да мога да живея и ден, знаейки, че съм изгубил и теб.

Фъфлеше ли?

— Както казах, сдобих се с неподозирани сили — отвърнах аз.

Пак ме погледна рязко, като че ли бе тръгнал да заспива, но внезапно се бе събудил отново.

— Твоят стар приятел Мартин Макдермът…

— Този лицемер! — извика той, след което бе нападнат от внезапна кашлица, която го накара да се разтресе и да направи гримаса. Скоро отново се успокои, но през последната минута клепачите му бяха натежали още повече.

— Какво имаш предвид? — попитах. — Защо да е лицемер?

Дядо не отговори. Като че ли бе започнал да заспива, но аз не исках да се предавам все още.

— Защо никога не съм срещала сестра си или чичо си? — попитах малко по-високо. — Живи ли са още?

Дядо поиска да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото му. Очите му се завъртяха нагоре и той започна да се тресе — първо леко, а после все по-силно и по-силно.

— Дядо? Какво става? Дядо?!

Изправих се и дръпнах силно шнура, който висеше точно над лицето му, направих го два пъти. Лампата до него светна в червено. След не повече от няколко секунди чух стъпки по коридора.

— Дядо?! — извиках. — Какво става?

Вратата се отвори и друга медицинска сестра влезе в стаята. Тя ни хвърли един бърз поглед, след което изтича отново навън и започна да вика нещо, което не чувах, но долавях безпокойство в гласа й. Взех ръката на дядо, тази, която не беше гипсирана, а той ме хвана здраво. Усещах колко силен бе той, как се тресеше, как риташе с крака и почти се изправяше в леглото. В този момент лекари и медицински сестри влетяха в стаята.

Откопчих ръката си и се изправих.

— Какво стана? — попита единият лекар.

— Не знам! — изкрещях аз. — Изведнъж просто започна да се тресе!

Медицинската сестра провери мониторите.

— Пулсът се покачва — заяви тя.

Притиснах ръце към устата си. Гледах как лекарите тичат напред-назад. Един от тях би инжекция на дядо, но не изглеждаше да има някакъв ефект. Пулсът му се ускоряваше все повече. Той все още се тресеше силно, очите му бяха широко отворени, а лицето му ставаше все по-тъмно и синьо.

И изведнъж целият се скова.

Един дълъг ужасен звук изпълни стаята и аз веднага разбрах какво означава. Сърцето му спираше или вече беше спряло, не бях сигурна. Медицинската сестра ме избута към вратата.

— Не можеш да останеш тук сега — каза тя.

Послушах я, излязох заднешком през вратата, притискайки ръце в лицето си. Навън в коридора намерих един стол, който избутах до стената така, че да мога да се кача на него и да гледам какво се случва вътре. Виждах как лекарите трескаво се опитваха да спасят дядо. Сложиха маска на устата му, натискаха гръдния му кош, направиха му електро шок с две четириъгълни плочи и цялото му тяло се повдигна, а след това отново се отпусна. Сториха абсолютно същото още няколко пъти, но по лицето на дядо нямаше никаква промяна.

Беше твърде късно.

Нищо не подейства.

И така дядо ми умря, без да ми даде нито един отговор относно това какво се бе случило със семейството ни.