Зло наследство

66

— Трябваше да я убия — каза чичо Уейн със студения си противен глас — още щом баща ти, този малък страхливец, избяга, за да спаси собствената си кожа. Но оставих и теб, и майка ти, в случай че ми потрябвате някой ден. Е, явно съм грешал.

Чичо Уейн разпери ръце и се усмихна лицемерно.

— Ах, лошо и срамно е да си толкова умен. Но аз не съм виновен. Роден съм такъв!

— Моля те, не й причинявай нищо.

— Ха-ха. Сега вече звучиш по друг начин.

— Ще направя каквото искаш. Ще ти донеса химикалката.

— И аз това си мислех. Така — къде е тя?

Въздъхнах.

— Ще ти покажа.

Взех раницата си. На излизане от наводнения град не продумах нищо, освен че ще се върнем в Холоуей. Мислех за мама, за това как е тя, къде е, какво й правят. Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях намерила химикалката и не бях започнала да ровя в миналото. Тогава дядо и Чарлз Фрогъл още щяха да са живи. А Рудолф още щеше да търси мишки в хамбара.

Беше лесно да го кажа сега, но не помагаше. Сега трябваше да спася мама. Да спася Джуди. Да спася себе си.

Но как щях да се справя?

Ако само можех да използвам химикалката за последен път. Тогава можеше да се измъкна от това, да измисля нещо умно. Вместо това трябваше да я дам на чичо Уейн и да се надявам, че той ще ни пощади. Но вероятно той нямаше да го направи.

Настаниха ме в една кола между двама мускулести мъжаги, които миришеха на пот. Чувствах се като заклещена между две стени. Чичо Уейн седна отпред до шофьора със сребриста коса. Погледите ни се срещнаха в огледалото за задно виждане.

— Не трябваше да звъниш в „Карик Лодж“ онзи път, Джули — каза чичо Уейн и се завъртя към мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Така проследихме мобилния ти номер. Да не мислиш, че не съм държал майка ти под наблюдение, откакто намери химикалката? Откакто дядо ти умря?

Той изцъка с език.

— Мислех, че си по-умна, отколкото се оказа.

Прииска ми се да го ударя.

— И тогава остана само да ти се обадим и да се престорим, че ще оставим Джуди сама тук, да се удави. Все пак реших, че по този начин ще дотърчиш веднага.

Уейн се усмихна широко. Гледах навън през страничния прозорец, докато се опитвах да измисля някакъв хитър план.

Без резултат.

— Кажи ми, Джули — продължи чичо Уейн, — на кого от своите родители си по-ядосана всъщност? На баща си, защото просто се изпари, или на майка си, защото така и не успя да го преживее?

Правех се, че не го чувам.

— Питам от любопитство, защото аз самият никога не съм имал родители, поне не и в собствените си очи, след като те ме захвърлиха в една институция като малък. Но предателството, което моите родители извършиха спрямо мен, не е много по-различно от предателството, което твоите родители са извършили спрямо теб.

Трябваше да се овладея, за да не започна да протестирам.

— Какво мислиш да правиш с нас? — попитах вместо това.

— Изчакай и ще видиш — каза той с лицемерна усмивка. — Само почакай да видиш какво ще направя, ко-гато химикалката се озове в ръцете ми. Трябваше да е моя още преди много години.

Изсумтях отново, мислейки напрегнато.

И тогава се сетих какво мога да сторя.

Беше добър план. Смел план. Но можеше и да подейства.

Само трябваше да изиграя картите си правилно.