Зло наследство

5

За щастие, денят мина много бързо. Когато училищният звънец иззвъня след последния час, си мислех само колко хубаво ще е да се прибера вкъщи. За късмет, дъждът премина бързо над Холоуей и пътищата като че ли вече бяха изсъхнали.

Намерих колелото си точно там, където Чарлз Фрогъл го беше оставил, но нещо ме накара да спра. Предната гума беше спаднала повече от обикновено.

Всъщност беше спаднала напълно.

Въздъхнах и се наведох да проверя гумата. Не намерих нищо притеснително.

След това чух как някой се изкиска зад мен.

— Търсиш ли нещо?

Обърнах се и видях, че Офелия държи вентила в ръката си. Усмихваше се, като че ли е спечелила с коварство един милион.

— Искаш ли си го обратно?

Някои от останалите ученици започнаха да се събират около нас.

— Може ли да ми го върнеш? — измолих аз. — Моля? Трябва ми.

Понякога помага да се молиш.

Офелия, все още с доволна усмивка на лицето, направи няколко крачки към мен.

— А аз какво ще получа в замяна?

Спря на метър от мен. Опитах се да мисля.

— Нямам пари — отвърнах аз. — Моля те, трябва ми, за да мога да се прибера вкъщи!

Лицето на Офелия помръкна.

— Какво ще получа? — повтори тя.

— Нямам нищо, което мога да ти дам — отговорих тихо.

Сара се подхилваше отстрани. Офелия се усмихна отново.

— Само се шегувам. Разбира се, че ще го получиш обратно. Ето — каза тя и замахна с ръка, като че ли ще хвърли вентила. Погледнах нагоре, но не видях нищо във въздуха.

Момичетата отново се изсмяха.

— Имаме право да се позабавляваме, нали, Джули? Какво е животът без малко забавление?

Не отговорих.

— Ето — започна пак Офелия. — Ще ти го върна.

Протегна ръката си и тъкмо щях да направя същото, за да взема вентила, когато изведнъж Офелия го хвърли с всичка сила колкото може по-надалече. Видях го как се издига над навеса за колелата и за няколко секунди ми се стори, че увисва във въздуха. След това се изтърколи някъде зад навеса, на пътя.

— Опа! — възкликна Офелия с престорена усмивка. — Изпуснах го.

Обърна се към другите и получи овациите, които търсеше. Тъкмо щях да изскоча на пътя, когато една кола профуча край мен. Скоро след това мина още една и аз осъзнах, че е опасно да отида там. Освен това не беше сигурно и че ще намеря вентила.

Хванах кормилото на велосипеда и започнах да вървя бавно. Докато момичетата се кикотеха зад мен, си мислех за дългия път до „Удсвю“. Осем километра. Влачейки колелото.

Щеше да ми отнеме цяла вечност да се прибера у дома.